Антъни Бревър вдигна поглед към Виторио и излъга:
— Не знам.
— Но това е нелепо!
— Убеден съм, че в очите ви изглежда така. Единственото, което знам… са възможните последствия. Подобни неща нямат цена. Стойността им е абстрактна.
— И въз основа на това вие взехте тези решения и убедихте правителството си да ги изпълни? Раздвижихте най-високите кръгове на властта?
— Да, точно така. И бих го направил отново. Това е всичко, което ще кажа по въпроса. — Бревър се изправи.
— Безпредметно е да продължаваме. Може би ще ви потърсят други. Приятен ден, сеньор Фонтини-Кристи.
Действието на дипломата стресна двамата военни, но те не казаха нищо. Виторио стана от стола, кимна и тръгна бавно към вратата. Преди да излезе, се обърна и погледна Бревър. Лицето му не изразяваше нищо.
Навън Виторио се изненада. Капитан Нилънд стоеше пред вратата между двама войници. Разузнавателният отдел, Сектор 5 не допускаше никакви рискове. Вратата на залата за срещи се охраняваше.
Нилънд се обърна с изненадано лице. Явно беше очаквал срещата да продължи по-дълго.
— Виждам, че са ви освободили.
— Не мислех, че съм бил задържан — отговори Виторио.
— Начин на изразяване.
— Не ми допада особено. Вие ли ще ме придружите до изхода?
— Да, трябва да се подпиша на пропуска.
Те се приближиха до голямото бюро на пропуска на Адмиралтейството. Нилънд погледна часовника си и каза на служителя фамилното име на Виторио. Помолиха го да се подпише под часа на тръгване. Той го направи и се изправи, а капитанът козирува официално. Виторио кимна студено, прекоси мраморното фоайе и излезе на улицата.
Беше на четвъртото стъпало, когато думите изплуваха в паметта му. Достигнаха до него през осветените с ярка бяла светлина кълба дим и трясъка на автоматичната стрелба.
„Шамполук… Цюрих е Шамполук… Цюрих е реката!“
И нищо повече. Само писъците и бялата светлина, и телата, за миг застинали във въздуха, мъртви.
Той спря на мраморните стъпала, без да вижда нищо освен ужасния кошмар.
„Цюрих е Шамполук…“
Овладя се. Застана неподвижно и започна да диша дълбоко; усещаше, че минувачите го гледат. Замисли се дали да не се върне в Адмиралтейството и в залата, от която току-що излезе.
Взе решението си спокойно. Може би ще ви потърсят други. Нека дойдат те. Не би споделил каквото знае с Бревър — дипломата, който го беше излъгал.
— Ако позволите, сър Антъни — каза вицеадмирал Хакет, — според мен можехме да го разпитаме по-обстойно.
— Съгласен съм с него — прекъсна го генерал Тийг, без да прикрива раздразнението си. — С вицеадмирала може да имаме някои несъгласия, но не и по този въпрос. Та ние едва разровихме повърхността! Изразходвахме огромни средства и срещу тях не получихме абсолютно нищо. Трябваше да опитаме по-сериозно!
— Нямаше да има полза — отговори Бревър уморено и бавно отиде до прозореца с тежки завеси, гледащ към двора. — Беше изписано в очите му. Фонтини-Кристи каза истината. Това, което му съобщихме, го изненада. Той не знае нищо.
Хакет се прокашля, за да се подготви да сподели мнението си:
— Не ми се видя особено разпенен. Прие нещата доста хладнокръвно.
Дипломатът продължи да гледа през прозореца и отговори замислено:
— Ако се беше разпенил, щях да го държа на този стол цяла седмица. Реагира точно както би реагирал човек като него, когато чуе обезпокоителни новини. Беше прекалено изумен, за да прибягва до театър.
— Дори и да си прав — каза Тийг, — това все още не значи, че и аз не съм прав. Той може и да не си дава сметка какво знае. Вторичната информация много често води до първоизточника, а в нашата работа това почти винаги е така. Не мога да се съглася с това, което направихте, сър Антъни.
— Разбирам. Можете да се свържете с него отново. Казах му това съвсем ясно. Но не мисля, че ще научите нещо повече, отколкото научихме сега.
— Откъде сте толкова сигурен? — попита човекът от разузнаването и раздразнението му се превърна в гняв.
Бревър се обърна към него със замислен поглед и измъчено изражение на лицето.
— Защото съм виждал Савароне Фонтини-Кристи. В Атина преди осем години. Беше неутрален пратеник на Рим, ако това е терминът. Единственият, на когото гърците имаха доверие. Обстоятелствата не са съществени в нашия случай, но методите на Савароне са. Той беше много дискретен човек и в същото време можеше да повдигне планина. Справяше се с най-трудните икономически преговори и постигаше най-тежките междудържавни споразумения, защото всички знаеха, че думата му тежи повече от всеки написан и подписан договор. Странно, но именно за това се бояха от него. Пази се от абсолютно честните хора. Единствено можехме да се надяваме, да е потърсил помощта на сина си. Да е имал нужда от него.