Виторио я покани да влезе, без да задава въпроси, без да знае какво има тя предвид. Джейн му подаде вестника. В долния ляв ъгъл на първата страница имаше кратка дописка, оградена с молив.
МИЛАНО (2 януари, Ройтер). Върху заводите „Фонтини-Кристи“ бе спуснато информационно затъмнение, след като правителствени служители поеха управлението им. Никой от членовете на фамилията Фонтини-Кристи не се е появявал на публично място и достъпът до семейното имение Кампо ди Фиори е прекратен. За съдбата на този мощен индустриален клан, ръководен от финансовия магнат Савароне Фонтини-Кристи и сина му Виторио, се носят всевъзможни слухове. Според достоверни източници не е изключено те да са били убити от патриоти, разгневени от някои неотдавнашни решения на фирмата, които според някои кръгове са несъвместими с интересите на Италия. Съобщава се, че обезобразеното тяло на един „информатор“ е било намерено обесено на площад „Дуомо“ с надпис, косвено потвърждаващ слуховете за екзекуция. Официалното съобщение на Рим гласи, че Фонтини-Кристи са врагове на държавата.
Виторио остави вестника и отиде в другия край на стаята. Знаеше, че тя не го е направила от някакво лошо чувство. Не я обвиняваше за загрижеността й. Но беше много ядосан. Този гняв беше само негов и не желаеше да го споделя с друг. Тя се беше натрапила.
— Съжалявам — каза Джейн тихо. — Не трябваше да идвам. Позволих си прекалено много.
— Кога го видя?
— Преди половин час. Някой го е оставил на бюрото ми. Споменах за теб пред някои приятели. Нямаше причина да не го правя.
— И дойде веднага?
— Да.
— Защо?
— Защото не ми е безразлично — отговори тя. Искреността й го трогна. — Сега ще си вървя.
— Моля те…
— Искаш ли да остана?
— Да, струва ми се.
И й разказа. В началото с овладян тон, а после, когато разказът му набра скорост с приближаването към ужаса на онази нощ в Кампо ди Фиори, гърлото му пресъхна и изведнъж му се отщя да продължи.
И Джейн направи нещо неочаквано. Седнала недалеч от него, без да направи опит да скъси разстоянието, тя го накара да продължи.
— За Бога, кажи го! Всичко!
Шепнеше, но в шепота й имаше заповед и в объркването си той се подчини.
Когато свърши, почувства невероятно облекчение. За първи път от много дни насам непоносимият товар падна от плещите му. Не завинаги — непременно щеше да се върне, — но за момента бе намерил разума си. Наистина — това не беше наложена насила поза, от която получаваш усещането, че не ти достига въздух.
Джейн знаеше това, което той не беше разбрал. И му го каза:
— Мислиш ли, че би могъл да го държиш в себе си безкрай? Да не го кажеш, да не го изречеш? Що за човек мислиш, че си?
Що за човек? Нямаше представа. Никога не се беше питал що за човек е всъщност. Този въпрос не го беше занимавал. Досега беше Виторио Фонтини-Кристи — син на Савароне. Сега трябваше да разбере какво друго е. Замисли се дали Джейн би могла да стане част от неговия нов свят. Или омразата и войната ще го обземат напълно. Знаеше, че само войната и омразата са трамплинът му обратно към живота.
Именно затова не отряза Алек Тийг, човека от MI6, когато той му се обади отново след злополучния разговор с Бревър в Адмиралтейството. Тийг искаше да получи още информация — на пръв поглед несъществена — дочути разговори, случайни забележки, повторени без видима причина думи. Всичко, което би могло да има връзка с влака от Солун. Но и Виторио искаше нещо. От Тийг. Така че, не му каза всичко наведнъж — за реката, която можеше, но можеше и да няма нищо общо с Цюрих, за областта в Италианските Алпи, наречена Шамполук, в която обаче нямаше река. Каквато и да беше загадката, отделните й части останаха разделени, несвързани помежду си. Но Тийг не се отказваше.
И докато всичко това продължаваше, Виторио разбра какви възможни планове има за него MI6. Той говореше отлично италиански и английски, много добре френски и немски, познаваше отблизо няколко отрасъла на европейската индустрия, беше преговарял с водещите финансисти на континента. Това никак не беше малко.
Тийг му каза, че ще види какво може да направи. Каза му, че ще му се обади днес в четири и половина — би могло да има какво да му съобщи. Днес, точно в четири и половина, той позвъни и му каза, че за него има заповед. Значи все пак беше направил нещо. Виторио се зачуди какво ли е то и защо бе това внезапно заминаване за Шотландия.
— Дълго ли чакаш? — попита Джейн Холкрофт, внезапно изникнала до него в слабо осветения бар.
— О, извинявай. — Наистина съжаляваше. Не беше видял; когато влиза, макар че гледаше към вратата. — Не, не дълго.
— Ти беше някъде на мили оттук. Гледаше точно към мен, а когато ти се усмихнах, се намръщи. Надявам се, че това не отразява истинските ти чувства.