Разясниха му как трябва да стане пътуването. Организацията. С цялото й величие. И страха.
— Ще се свържеш само с един човек. Савароне Фонтини-Кристи — богат индустриалец от Северна Италия, който живее в обширното си имение Кампо ди Фиори. Самият аз пътувах дотам и разговарях с него. Той е удивителен човек. Невероятно честен и решен на всичко, за да бъдат свободни хората.
— Нима не принадлежи на Римската църква? — попита Петриди с недоверие.
— Той не принадлежи на нито една църква и едновременно с това — на всички църкви. За хората, които желаят да се грижат за себе си, той е могъщ помощник. Приятел на ордена „Ксенопи“. Той ще скрие контейнера… Ще знаете само двамата… След това ти ще… Но ще стигнем и дотам. Ти си най-привилегированият човек на света.
— Благодаря на Бога.
— Така и трябва, синко — каза светият отец от ордена и го погледна втренчено.
— Доколкото разбрахме, имаш брат, машинист в железниците.
— Така е.
— Можеш ли да му се довериш?
— Напълно. Той е най-добрият човек, когото познавам.
— Ще гледаш Бог в очите — каза светият отец — и ръката ти няма да трепне. В неговите очи ще видиш благоволението и благословията му.
— Благодаря на Бога — повтори Петриди.
Тръсна глава и премигна, за да прогони спомените. Монасите все още стояха неподвижно край камиона. От бързо движещите се устни в мрака се чуваше шепот.
Нямаше време за молитви и размисли. Нямаше време за нищо — трябваше да се действа, да се изпълни заповедта на ордена. Петриди внимателно си проби път между монасите и се качи в каросерията. Знаеше защо са избрали именно него — беше суров човек. Светият отец му го беше казал ясно.
Беше дошло времето на хората с такива качества. Бог да му прости.
— Елате — каза той на тези долу. — Ще ми трябва помощ.
Монасите, застанали най-близо до камиона, се спогледаха. След това, един по един, петима се качиха в каросерията.
Петриди махна черния плат, с който беше покрит контейнерът. Под него се откри сандък като всички останали — единствено формата и големината му бяха различни. Но и с опаковката се изчерпваха всички прилики — за да го свалят с бутане и теглене от камиона и натоварят във вагона, бяха необходими шестима силни мъже.
Веднага, щом го поставиха на място, подобното на танц товарене продължи. Петриди остана във вагона, за да подреди сандъците така, че да скриват контейнера — един от многото, нищо, което да бие на очи.
Приключиха. Петриди затвори вратата и постави тежкия катинар. Погледна светещия циферблат на часовника си — всичко беше отнело осем минути и тридесет секунди.
Знаеше, че е в реда на нещата, и все пак се ядоса — монасите коленичиха. Един млад мъж — по-млад от него, — силен, току-що подстриган за монах хърватин, не можа да издържи. Сълзите започнаха да текат по бузите му и той запя химна от Никея. Другите подеха. Петриди също коленичи с работническите си дрехи и се заслуша в светите думи.
Но не ги произнасяше. Нямаше време! Не можеха ли да разберат!
Какво ставаше с него? За да прогони от ума си набожния шепот, той бръкна под ризата си и провери кожената чантичка, закрепена за гърдите му. В това плоско, неудобно нещо бяха документите, които трябваше да го преведат през стотици километри несигурност. Двадесет и седем отделни листа. Всичко беше наред. Каишките се впиваха в кожата му.
Молитвата свърши и монасите се изправиха безмълвно.
Петриди застана пред тях и един по един те дойдоха да го прегърнат. Последен дойде шофьорът — най-скъпият приятел от всички. Сълзите, стичащи се по лицето му, изразяваха всичко, което можеше да каже.
Монасите се върнаха при камионите. Петриди изтича до локомотива, качи се и кимна на брат си, който започна да тегли лостовете. Стържене на метал запълни нощната тишина.
След няколко минути товарният влак набра пълна скорост. Пътуването беше започнало. Пътуването в прослава на всемогъщия Бог.
Петриди се хвана за една дръжка, закрепена за желязната стена. Затвори очи и остави вибрациите и насрещният вятър да прогонят мислите му. И страха.
След това отвори очи — за миг — и видя брат си, облегнал се на прозореца с ръка върху лоста на свирката и поглед, вперен в релсите напред.
Всички го наричаха Анаксас Силния. Но той беше нещо много повече от това — беше добър. Когато баща им почина, Анаксас — тогава едро момче на тринадесет години — отиде на товарната гара и се хвана на работа, която изтощаваше и възрастните. С парите, които изкарваше, живееха всички и благодарение на тях братята и сестрите му успяха да получат образованието, което имаха. Но единият брат получи повече от тях. Не за доброто на семейството, а за прослава на Бога.