Самите възвишения бяха стръмни и склоновете им бяха обрасли с високи дървета и храсталаци. Там се провеждаха тренировките на хората от континента. Само че занятията вървяха бавно и мъчително. Обучаваните не бяха войници, а бизнесмени, учени — хора, неспособни да издържат големи физически натоварвания.
Общото между тях беше омразата им към нацистка Германия. Двадесет и двама бяха немци и австрийци, а освен това имаше осем поляци, девет датчани, седем белгийци, четирима италианци и трима гърци — общо петдесет и трима уважавани в миналото граждани, които бяха взели своето решение преди месеци.
Те бяха наясно, че един ден ще ги изпратят в родните им земи. Но както Тийг беше отбелязал, перспективата не беше особено ясна. Тази неопределеност и явно маловажната роля, която им определяха, не допадаше на мнозинството от тях и много често в четирите спални помещения в средата на лагера се чуваха недоволни гласове. И безпокойството растеше все повече и повече с всяка чута по радиото новина за германските победи.
Дявол да го вземе! Кога? Къде? Как? Губим си времето!
Началникът на лагера прие Виктор Фонтайн малко враждебно. Той беше грубоват офицер от редовните, но беше преминал през различните школи за обучение в подривни операции на MI6.
— Не мога да кажа, че разбирам за какво става дума — каза той при първата им среща. — Инструкциите бяха неясни. Предполагам, че така е трябвало. Ще прекарате тук около три седмици, докато генерал Тийг разпореди нещо друго, и ще се обучавате заедно с групата, като един от тях. За вас няма да правим никакви изключения.
— Да, разбира се.
И с тези думи Виктор влезе в света на Лох Торидън. Това беше един странен, изкривен свят, който нямаше нищо общо с това, което беше преживял досега. И той разбираше, макар и да не си даваше ясна сметка защо, че уроците на Лох Торидън ще допълнят уроците на Савароне и ще оформят последните години от живота му.
Зачислиха му униформа съгласно устава, включително автомат и пистолет (но без патрони), щик, който можеше да се сгъва, съдини за храна и завивки. Влезе в спалното помещение, където го посрещнаха мълчаливо и без интерес. Бързо разбра, че в Лох Торидън няма дружба и приятелство. Хората там живееха във и със собственото си минало. Нямаха нужда от нови приятели.
Дните бяха дълги и изтощителни. Вечер запаметяваха кодове и карти и след това потъваха в дълбокия сън, необходим им за възстановяването от тежката умора. Донякъде Лох Торидън му напомняше за игрите в университета, когато със състудентите си се състезаваше на тепиха, на корта или на пистата за бягане. Само че колегите тук бяха различни. Повечето от тях бяха по-възрастни от него и нито един нямаше дори и бегла представа какво значи да си Фонтини-Кристи. Това успя да разбере от кратките разговори. Не беше трудно да се затвори в себе си, следователно да се бори със себе си. А тази борба е най-трудната.
— Здрасти! Казвам се Михайлович. — Запъхтеният мъж се ухили и се отпусна на тревата до Виктор. Той се измъкна от ремъците на раницата си и пусна тежката брезентова торба на земята. Бяха им дали десетминутна почивка между тренировка по ускорено придвижване и занятие по тактика.
— Аз съм Фонтайн — отговори Виктор.
Мъжът беше един от двамата новодошли в Лох Торидън преди по-малко от седмица. Беше на около двадесет и пет години — най-младият от всички в лагера.
— Италианец ли си? От трето спално?
— Да.
— Аз съм хърватин. От първо спално.
— Говориш добре английски.
— Баща ми е търговец. По-точно — беше. Без английски няма търговия. — Михайлович извади един пакет цигари от джоба на униформата си и предложи на Виктор цигара.
— Не, благодаря. Току-що я угасих.
— Ох, всичко ме боли — каза славянинът и се ухили.
— Не знам как се справят по-възрастните.
— Тук сме от по-дълго време и сме свикнали.
— Не, нямах предвид теб. Имах предвид другите.
— Благодаря.
Виктор се зачуди защо Михайлович се оплаква. Той беше едър, набит човек, с врат като на бик и широки рамене. И имаше нещо странно — по челото му не се виждаше и капчица пот, докато челото на Виктор беше мокро.
— Избягал си от Италия, преди Мусолини да те направи лакей на германците, а?
— Нещо такова.
— Мачек е тръгнал по същия път. Скоро ще управлява цяла Югославия, помни ми думата.
— Не знаех това.
— Не го знаят много хора. Баща ми го знаеше. — Михайлович дръпна от цигарата си, отправил поглед в далечината. — Екзекутираха го.
Фонтайн погледна младия човек със съчувствие.
— Съжалявам. Ужасно е, знам това.