Докато стигнем дома на госпожа Сесил Форестър, стана близо два часа. Слугите отдавна си бяха легнали, но госпожа Форестър, силно заинтригувана от странното писмо до госпожица Морстън, стоеше будна с надеждата да дочака завръщането й. Затова и вратата ни отвори тя — изящна жена на средна възраст, която за моя радост нежно прегърна през кръста гувернантката си и я поздрави с майчина любов в гласа. Значи госпожицата не беше само платена помощничка, а и почитана приятелка. Бях представен и госпожа Форестър настойчиво ме помоли да вляза и да й разкажа за нашите приключения. Аз обаче обясних, че съм натоварен с важна задача, и от сърце обещах да ги посетя, за да им съобщя какъв е развоят на събитията. Когато кабриолетът потегли, крадешком погледнах назад и групичката на стъпалата се отпечата завинаги в съзнанието ми: двете грациозни, прегърнати фигури, полуотворената врата, светлината от преддверието, процеждаща се през цветните стъкла, барометърът, лъскавите метални пречки на стълбището. Зърнах всичко бегло, но спокойствието на този английски дом в сравнение с безумната, тъмна история, която ни бе погълнала, ми подействува утешително.
Колкото повече си мислех, толкова по-безумно и по-тъмно ми се виждаше случилото се. Прехвърлих наум необичайната поредица от събития, докато кабриолетът трополеше по тихите, осветени от газовите фенери улици. Да вземем първоначалния проблем — засега поне той беше все пак ясен. Смъртта на капитан Морстън, изпращането на перлите, обявата, писмото — върху всички тези събития вече беше хвърлена светлина. Те обаче само ни доведоха до още по-голяма и далеч по-трагична загадка. Индийското съкровище, странният план, намерен сред вещите на капитан Морстън, необичайната картина при смъртта на майор Шолто. повторното намиране на съкровището, последвано веднага от убийството на Бартоломю Шолто, крайно особените обстоятелства на престъплението, следите, използуването на необичайни оръжия, написаното върху бележката, съвпадащо с текста върху схемата на Морстън — в целия този лабиринт човек, не притежаващ редките дарби на моя съквартирант, можеше изобщо да не открие и една улика.
„Пинчин Лейн“ представляваше редица от мизерни двуетажни тухлени къщи в по-ниската част на Ламбет. Доста време чуках на вратата на номер три, преди да ми се обърне внимание. Накрая обаче зад пердето затрептя пламъчето на свещ и от горното прозорче надникна едно лице.
— Върви си по пътя, пияни скитнико! — каза лицето. — Ако не престанеш да вдигаш шум, ще отворя кучкарника и ще насъскам чегирийсет и три кучета по тебе!
— Дошъл съм тъкмо за да пуснеш едно от тях! — казах аз.
— Махай се! — изрева гласът. — Да ме прости господ, в тая торба държа едно менгеме и ще ти го пусна върху главата, ако не се изпариш! — Наистина идвам за едно куче! — извиках аз.
— Хич не ми ги приказвай! — викна господин Шърман. — Тръгвай си, изброя ли до три, дим да те няма!
— Господин Шерлок Холмс… — започнах аз и думите ми имаха такъв магически ефект, че прозорецът се плъзна надолу и след миг вратата беше отключена и отворена. Господин Шърман се оказа висок възслаб старец с приведени рамене, жилест врат и синкави стъкла на очилата.
— Приятелите на Шерлок Холмс са винаги добре дошли — рече той. — Влизайте. Пазете се от язовеца, хапе. Ах ти. пакостнико, искаш да си ръфнеш от господина. така ли? — Това бе казано на една белка, която провираше злобната си муцуна с червени очички между пречките на клетката. — Не се бойте от змията, сър, това е слепок, няма отровни зъби и го пускам из стаята да гони хлебарките. Не ми се сърдете, че ви срязах в началото, понеже момчетиите ми се подиграват и често се навъртат тъдява, за да ме будят. Та какво му трябва на господин Шерлок Холмс?
— Трябва му едно от вашите кучета.
— Аха, сигурно иска Тоби.
— Да, това име каза.
— Тоби живее на номер седем вляво.
И старецът тръгна бавно със свещта сред странното семейство от зверчета, с което се бе заобиколил. На неясната, треперлива светлина от всяка цепнатина и всеки ъгъл надзъртаха блестящи очички. Дори по гредите над главите ни имаше смълчани птици, които лениво се местеха от крак на крак, понеже гласовете ни нарушиха съня им.