— В Южна Америка — наслуки подхвърлих аз.
Холмс протегна ръка и взе от полицата един обемист том.
— Това е първият том от географския справочник, който издават сега. Може да се каже, че е най-меродавен. Да видим какво пише… — „Андамански острови. Разположени на 340 мили северно от Суматра, в Бенгалския залив.“ Хм-хм. А по-нататък? — „Влажен климат, коралови рифове, акули, пристанище — Блер, лагер за каторжници, остров Рътланд, бедфордии…“ Аха, ето! — „Туземците от Андаманските острови могат да претендират за определението, че са най-дребните хора на земята, макар че някои антрополози отдават предпочитанията си на африканските бушмени, калифорнийските индианци и населението на Огнена земя. Средният ръст е доста под четири стъпки, макар че има възрастни индивиди, много по-ниски от посоченото. Андаманците са свирепи, мрачни и несдържани хора, макар че проявяват силна приятелска привързаност, ако се завоюва доверието им.“ Обърнете внимание на това, Уотсън. А сега чуйте по-нататък… — „Те са грозни по природа, имат огромни глави с неправилна форма, малки очи с жесток поглед и разкривени черти. Ръцете и краката им обаче са с необикновено дребни размери. Андаманците са толкова несдържани и свирепи, че всички усилия на британските власти да ги спечелят в някаква степен на своя страна са се проваляли. Те са страшилище за корабокрушенците, разцепват с тояги, завършващи с камък, главите на оцелелите или ги убиват с натопени в отрова стрели. Такива кланета неизменно завършват с канибалско угощение.“ Какви мили, дружелюбни хора, Уотсън! Ако нашият човек е бил оставен да действува според разбиранията си, работата е можела да вземе отвратителен обрат. Мисля си, че при сегашното положение Джонатан Смол би дал мило и драго да не го беше наемал.
[# Дървета от семейство сложноцветни. Б. пр.]
— Но как се е събрал с такъв странен другар?
— Е, нямам представа. След като обаче вече решихме, че Смол идва от Андаманските острови, присъствието на островитянина не е чудно. Положително след време ще узнаем цялата истина. Вижте какво, Уотсън, изглеждате ми уморен до смърт. Полегнете на дивана, ще се опитам да ви приспя.
Аз легнах, а Холмс взе от ъгъла цигулката си и започна да свири тихо някакъв унесен, мелодичен напев — несъмнено собствено съчинение, защото той притежаваше забележителни импровизаторски способности. Смътно си спомням мършавото му тяло, съсредоточения израз и веждите, които се местеха нагоре-надолу. После сякаш кротко се понесох по ласкавото море от звуци, докато се озовах в царството на сънищата, където отгоре ме гледаше милото лице на госпожица Морстън.
ГЛАВА 9
ВЕРИГАТА СЕ КЪСА
Когато се събудих освежен и с възстановени сили, вече беше късно следобед. Шерлок Холмс продължаваше да седи в същата поза, само дето бе оставил настрани цигулката и четеше в захлас. Щом се размърдах, той ме погледна и видях, че е мрачен и угрижен.
— Спахте дълбоко — каза той. — Боях се, че разговорът ни ще ви събуди.
— Нищо не съм чул — отвърнах аз. — Значи имате нови вести? „;
— За жалост нямам. Признавам, че съм изненадан и разочарован. Очаквах вече нещо определено. Уигинс ми докладва току-що. Твърди, че няма следи от катера. Тази задръжка е неприятна, защото всеки изгубен час е от значение.
— Мога ли да помогна с нещо? Вече съм напълно бодър и готов за поредната нощна разходка.
— Не, няма какво да вършим. Остава ни само да чакаме. Ако излезем, може да се получи съобщение в наше отсъствие и така ще забавим събитията. Вие сте свободен да правите каквото искате, но аз оставам на пост.
— Тогава ще прескоча до Камбъруел да посетя госпожа Сесил Форестър. Вчера ме покани.
— Госпожа Сесил Форестър ли? — погледна ме насмешливо Холмс.
— Е, и госпожица Морстън, разбира се. Много искат да узнаят какво се е случило.
— Не бих споделял подробности — подхвърли Холмс. — Никога не бива да се доверявате изцяло на женския пол, дори на най-добрите му представителки.
Не благоволих да споря по това чудовищно изявление, а подхвърлих:
— Ще се върна след час-два.
— Така да бъде. Желая ви успех! Все пак, щом ще прекосявате реката, най-добре отведете и Тоби, понеже ми се струва, че засега едва ли ще ни потрябва.
Взех кучето, както се полага, и го върнах заедно с половин златна лира на стария естественик от «Пинчън Лейн». В Камбъруел заварих госпожица Морстън малко уморена след нощните приключения, но нетърпеливо очакваща вести. И госпожа Форестър прояви голям интерес. Разказах им всичко, което правихме, но им спестих по-ужасните моменти от трагедията. Макар че говорих за смъртта на господин Шолто например, не споменах изобщо как и с какви средства е бил убит. Ала независимо от спестените подробности те доста се стреснаха и изумиха.