— Хвърляйте въглища, момчета, хвърляйте въглища! — извика Холмс. като надзърна в машинното отделение и на ярките отблясъци от трюма орловите черти на развълнуваното му лице рязко изпъкнаха. — Колкото повече пара. толкова по-добре!
— Струва ми се, че малко се доближихме — подхвърли Джоукс, вперил очи в „Зора“.
— Според мен няма съмнение — потвърдих аз. — Ще се изравним след няколко минути.
В този миг обаче съдбата се оказа неблагосклонна и един влекач-за който бяха вързани три шлепа, ни попречи, като се намести между нас и „Зора“. Избегнахме сблъскването само зашото кормчията бързо намали хода, а докато заобиколим и отново поемем напред, „Зора“ се бе отдалечил на не по-малко от двеста ярда. Сега обаче не се губеше от погледа, защото тъмният мъглив сумрак се превръщаше в ясна звездна нощ. Парните котли на нашия катер бяха нажежени до немай къде и крехкият корпус вибрираше и скърцаше под напора на свирепата сила, която ни тласкаше напред. Минахме като стрела през Пулм после край Уестиндийските докове, спуснахме се по дългия Детфопдски капал, заобиколихме остров Догс и отново излязохме на Темза. Сега голямото петно пред нас се превръщаше в ясно очертания строен корпус на „Зора“. На светлината от прожектора, който Джоунс насочи нататък, отчетливо се различаваха фигурите на борда. На кърмата седеше човек, навел се над нещо черно, което държеше на скута си. До него имаше тъмна купчина, наподобяваща легнал човек. Синът на Смит стоеше на кормилото, а старият Смит, осветен от пещта, се бе съблякъл гол до кръста и хвърляше въглищата така. сякаш от това зависеше животът му. Отначало може би се бяха-съмнявали дали ги преследваме, но тъй като плавахме подире им, буквално повтаряйки всеки техен ход и завой, вече не можеше да има спор по въпроса. При Гринич бяхме на триста крачки зад тях. При Блакуол разстоянието се намали на не повече от двеста и петдесет крачки. По време на бурния си живот в най-различни страни много пъти бях участвувал в гонитбата на най-различни твари, но никога не бях изпитвал такова вълнение както при този безумен, светкавичен лов на човеци по Темза. Неотклонно ги настигахме, ярд подир ярд. В тишината на нощта се разнасяше пъхтенето и тракането на машините им. Мъжът стоеше все така сгушен на палубната кърма и размахваше ръце, сякаш вършеше нещо. като сегиз-тогиз премерваше с поглед разстоянието, което ни делеше. Непрекъснато се приближавахме. Джоунс извика на „Зора“ да спрат. Между нас можеха да се наместят не повече от четири лодки. И двата катера се носеха със страшна бързина. В тази част на реката бе пусто. На единия бряг се виждаха навяващите униние Плъмстедски блата, а на другия — низината Баркинг. Когато чу, че му подвикваме, мъжът от кърмата скочи и размаха заплашително юмруци, като ругаеше високо с дрезгав глас. Беше едър, силен човек и както стоеше разкрачен, забелязах, че десният му крак от края на бедрото до долу е заместен с дървен. В отговор на резките му, сърдити викове неподвижната купчина на палубата се размърда. Изправи се дребен чернокож човек, най-дребният, когото съм виждал, с голяма ръбеста глава и дълга, рошава и сплъстена коса. Холмс вече бе извадил револвера си, а при вида на разкривения дивак и аз побързах да измъкна моя. Съществото бе увито или в тъмно на цвят широко палто, или в одеяло и само лицето му се подаваше, но и то стигаше човек да не може да заспи от страх. За пръв път виждах черти с такъв дълбок отпечатък на скотство и жестокост. Малките очички пламтяха и бляскаха с някакава мрачна светлина, а дебелите му устни бяха разтеглени и дивакът се зъбеше и кряскаше по наш адрес с почти животинска ярост.
[# Част от Темза след Лондонския мост. Б. пр.]
— Ако вдигне ръка стреляйте — тихо нареди Холмс. Вече се намирахме на една лодка дължина от чуждия катер, почти се докосвахме до желаната цел. И досега двамата мъже са пред очите ми: осветен от нашия фенер, белият мъж, широко разкрачен, вика и сипе ругатни, а подлото джудже ни се заканва, оголило здравите си жълти зъби.
Добре, че ясно виждахме чернокожия. Както го гледахме, той измъкна от дрехата си късо, заоблено парче дърво, наподобяваше ученическа чертожна линия и я притисна към устните си. Двамата с Холмс стреляхме едновременно. Чернокожият се завъртя, размаха ръце. издаде хриплив вик и падна през борда в реката. Зърнах за сетен път сред пенестия водовъртеж на водите неговия зъл, заплашителен поглед. В същия миг еднокракият се хвърли върху руля и силно натисна лоста надолу, така. че катерът се насочи право към южния бряг, а ние префучахме само на няколко стъпки покрай кърмата. Тутакси завихме в същата посока, но другият катер вече почти наближаваше брега. Мястото беше диво и безлюдно, луната осветяваше безбрежни мочурища с локви застояла вода и туфи разлагаща се растителност. С глух екот катерът се блъсна в блатистия бряг, носът му се вдигна нагоре и водите заляха кърмата. Беглецът скочи на сушата, но дървеният му крак мигом потъна догоре в подгизналия нанос. Мъжът напразно се дърпаше и се гърчеше. Не можеше да пристъпи нито напред, нито назад. Закрещя, обзет от безсилна ярост, и обезумял, взе да тропа със здравия си крак, но независимо от усилията си постигна само това, че дървеният чукан потъна още по-дълбоко в лепкавата кал. Докато нашият катер застане успоредно на брега, мъжът вече бе заседнал така здраво, че едва като прехвърлихме въже през раменете му, успяхме да го измъкнем и го изтеглихме като някаква злокобна риба на борда. Мордекай Смит и синът му стояха намръщени в своя катер, но щом им наредиха, преместиха се доста смирено при нас. Извлякоха и „Зора“, като го вързаха на буксир за кърмата ни. На палубата на чуждия катер имаше масивно желязно сандъче, индийска изработка. Несъмнено същото, в което се намираше злощастното съкровище на семейство Шолто. Ключ нямаше, но като прехвърлихме сандъчето в малката ни каюта, видяхме, че е много тежко. Потеглихме бавно срещу течението и непрекъснато осветявахме с прожектора, но нямаше и следа от островитянина. Някъде в черното тинесто дъно на Темза лежат костите на този странник, посетил английския бряг.