Разбира, те все още бяха твърде далече, за да съм сигурен, че не греша. Но човек трябва да отчита всяка евентуалност, ако иска да печели в играта на оцеляване. Възможно ли бе Ерик да е открил, обучил или създал някакви специални същества, за да му служат точно с това си качество? Заедно с теб и Ерик, Бранд беше един от най-законните претенденти за трона… не че отричам твоето право, не, дявол да го вземе! Знаеш какво имам предвид. Казвам ти го само, за да ти обясня как разсъждавах тогава. Това е всичко. И така, Бранд можеше съвсем основателно да претендира за трона, ако се намираше в добри позиции да се наложи. Теб те нямаше никакъв и той беше главният съперник на Ерик, погледнато откъм законната страна на нещата. Като се добави това към неговото положение и способността на онези хора да пътуват през Сенките, Ерик взе да ми се вижда съвсем злокобен. Тази мисъл ме плашеше много повече от самите ездачи, макар да не бих казал, че и те ме изпълваха с възторг. Реших, че е най-добре бързо да предприема няколко действия: да говоря с още някого в Амбър и да го накарам да ме върне там посредством Фигурата.
Добре. Направих избора си бързо. Жерар изглеждаше най-безопасен. Той е приемливо открит и неутрален. Почти винаги е честен. И от всичко, което Джулиан ми бе казал, участието на Жерар в цялата история ми се виждаше съвсем пасивно. Имам предвид, че той изглежда нямаше намерение да се опълчва срещу Ерик по-активно. Нямаше да иска възникването на неприятности. Което не означаваше, че одобрява действията му. Нашият Жерар вероятно щеше да държи само на сигурността и консерватизма си. Стигнал до тези изводи, посегнах към картите си и едва не изревах. Нямаше ги.
Претърсих всички джобове на всяка от дрехите върху мен. На тръгване от Тексорами ги бях взел. Можеше да съм ги загубил по което и да е време на вчерашните си премеждия. Достатъчно бях блъскан и подхвърлян насам-натам. Пък и целият ден страхотно ми бе вървяло на губене. Съчиних една сложна литания от проклятия и забих пети в хълбоците на коня. Сега щеше да ми се наложи бързо да препускам и още по-бързо да мисля. Първото, което трябваше да направя, бе да се озова в някое мирно, гъсто населено, цивилизовано място, където на по-примитивните нападатели да им е трудно да се развихрят.
Докато се спусках по склона към единия от пътищата, заех се да размествам Сенките — този път съвсем съсредоточено, като използвах всяко умение, което можех да приложа. В онзи момент желаех само две неща: за последен път да нападна преследвачите си и да намеря бърз път към някое убежище.
Светът проблясна и се размърда за последен път, превръщайки се в околностите на Калифорния, които бяха моята цел. До ушите ми достигна стържещ, усилващ се грохот. Моят последен щрих. Погледнах назад и видях как от скалния откос се отделя огромна канара, почти със забавено движение, която се стовари право върху ездачите. Малко по-късно бях слязъл от коня и вървях към шосето, облечен в още по-нови и хубави дрехи. Не бях сигурен кой сезон е и се чудех какво ли ще е времето в Ню Йорк.
Не след дълго автобусът, който чаках, се приближи и аз му махнах да спре. Заех място до прозореца, запалих цигара и позяпах пейзажа. Малко по-късно, задрямах.
Събудих се чак рано следобед, когато спряхме на автогарата. Вече умирах от глад и реших първо да хапна нещо, преди да взема такси за летището. Поръчах си три сандвича и две бири, като платих с няколко от бившите тексорамски зелени банкноти. Докато ме обслужат и се нахраня, минаха към двайсет минути. Излязох от снекбара и видях, че пред него чакат няколко таксита. Преди да взема някое от тях, обаче, реших да направя едно важно посещение в тоалетната.
Във възможно най-неподходящия момент, който можеш да си представиш, вратите на шестте клетки зад гърба ми се отвориха с трясък и шестимата им обитатели се нахвърлиха върху мен. Нямаше как да сбъркам шиповете на ръцете им, прекалено широките челюсти, горящите очи. Те не само ме бяха последвали, но и бяха облечени така, че по нищо не се различаваха от всички останали. Вече не изпитвах никакви съмнения относно властта им над Сенките.
За щастие, единият от тях се оказа по-бърз от останалите. Освен това, може би заради ръста ми, те изглежда още не бяха осъзнали напълно каква сила притежавам. Сграбчих първия високо за ръката, като избягвах острите му като ножове шипове, дръпнах го пред себе си, вдигнах го и го хвърлих върху останалите. После просто се обърнах и побягнах. Изкъртих вратата по пътя си за навън. Не спрях дори да си вдигна ципа, докато не се озовах в едно такси и не наредих на шофьора да кара така, че от гумите му да се вдига пушек.
Стигаше ми толкова. Вече не мислех само за обикновено убежище. Исках да се сдобия с колода Фигури и да кажа на още някой от семейството за тези юнаци. Ако те бяха творение на Ерик, другите трябваше да знаят за тях. Ако не бяха, беше редно и Ерик да бъде уведомен. Щом те можеха така да се движат сред Сенките, значи сигурно и други умееха същото. Каквото и да представляваха, един ден щяха да са заплаха за самия Амбър. Ами да предположим — само да предположим, — че никой в Амбър не беше замесен? Ами ако татко и Бранд бяха жертви на абсолютно неподозиран враг? Тогава излизаше, че някъде се заражда нещо огромно и опасно, а аз бях налетял право на него. Това идеално обясняваше настойчивото им преследване. Сигурно ужасно им се искаше да ме хванат. Въображението ми се развихри. Възможно бе дори да ме насочват към някакъв капан. Никъде не беше казано, че онези, които бях видял, са единствените наоколо.