— Принц Коруин…
— Джейми.
Стъпвам на пода, взимам един фенер от полицата. Запалвам го, обръщам се и тръгвам към тунела, разпръсвам мрака пред себе си, по малко с всяка стъпка.
Стигам тунела, влизам в него, броя разклоненията. Трябва ми седмото. Ехо и сенки. Плесен и прах.
Най-после съм там. Завивам. Съвсем малко остана.
В дъното виждам огромната, черна, обкована с метал врата. Отключвам и силно я бутам. Тя изскърцва, съпротивлява се, накрая потъва навътре.
Оставям фенера на пода, леко вдясно, от вътрешната страна. Той вече не ми е необходим, тъй като самият Лабиринт излъчва достатъчно светлина за онова, което трябва да направя.
За миг съзерцавам Лабиринта — блестяща плетеница от криволичещи линии, които подлъгват погледа, ако се опита да ги проследи, — вдълбан върху лъскавата чернота на пода, огромен. Той ми бе дал власт над Сенките и бе възстановил по-голямата част от паметта ми. Но той може и за миг да ме унищожи, ако не мина през него както трябва. Затова изпитвах към Лабиринта благодарност, примесена с известна доза страх. Той беше древна и тайнствена семейна реликва, чието място беше точно тук, в подземието.
Запътих се към ъгъла, в който започваше плетеницата. Там съсредоточих мислите си, отпуснах тялото си и положих левия си крак върху Лабиринта. После без да спирам тръгнах напред и усетих как започват теченията. Сини искри очертаха ботушите ми. Още една стъпка. Този път долових осезаемо изпукване и почувствах съпротивлението. Изминах първата крива, като се стараех да бързам, исках да стигна колкото може по-скоро до Първия воал. Когато се озовах там, косата ми бе настръхнала, а искрите бяха по-ярки и по-големи.
Съпротивлението нарасна. Всяка крачка изискваше повече усилия от предишната. Пукането стана по-силно, теченията — по-плътни. Косата ми се изправи и от нея изскачаха искри. Не изпусках от поглед огнената линия и продължавах да се стремя напред.
Изведнъж натискът върху мен изчезна. Олюлях се, но продължих да вървя. Минал бях през Първия воал и усетих прилив на облекчение. Спомних си последното ми минаване по този път, в Ребма, градът на морското дъно. Маневрата, която току-що бях завършил, тогава бе отприщила притока на спомените ми. Да. Продължавах напред и искрите отново станаха по-ярки, теченията — по-силни, а по цялото си тяло започнах да усещам иглички.
Вторият воал… Завоите… Тук изглежда винаги се налагаше човек да напрегне силите си докрай, да почувства, че цялото му същество се е превърнало в чиста Воля. Усещането беше разтърсващо, безмилостно. В момента преодоляването на Лабиринта беше единственото нещо в света, което имаше значение за мен. Аз винаги се бях намирал там, устремен напред, никога не го бях напускал, винаги щях да бъда там, във вечен двубой — моята воля срещу силата на Лабиринта. Времето бе изчезнало. Съществуваше само напрежението.
Искрите стигаха до кръста ми. Навлязох в Голямата крива и поведох борба по нея. На всяка стъпка бях унищожаван и отново се раждах, изпепеляван от огъня на сътворението, смразяван от студа на завършващата ентропия.
Навън и напред по дъгата. Още три криви, права линия, няколко арки. Световъртеж, усещане, че изчезвам и отново се появявам, вибрирам между небитието и реалността. Завой след завой, завой след завой… Ниска, островърха арка… Правата, която води до Последния воал… Сигурно вече се задъхвам, плувам в пот. После никога не си спомнян със сигурност. С мъка премествам краката си. Искрите стигат до раменете ми. Започват да ми влизат в очите и между мигванията не виждам дори самия Лабиринт. Крачка, още една… ето го. Протягам десния си крак напред, като разбирам как трябва да се е чувствал Бенедикт, впримчен сред черната трева. Точно преди да го ударя по врата. И аз се чувствах, като че ли по цялото тяло ме биеха с тояги. Левия крак, напред… Толкова бавно, че не съм сигурен дали изобщо го мърдам. Ръцете ми са сини пламъци, краката ми — колони от огън. Нова крачка. Още една. И още една.
Чувствам се като бавно съживявана статуя, топящ се снежен човек, измятаща се греда… Още две… три… Движа се като покрит с лед, но аз съм този, който контролира тялото ми. Разполагам с цяла вечност, волята ми е несломима.
Минах през Воала. Следва ниска арка. Три стъпки и съм отвъд, сред мрак и спокойствие. Те бяха най-трудните.
Почивка за Сизиф! Това беше първата ми мисъл, щом напуснах Лабиринта. И този път успях! беше втората. И Никога вече! беше третата.
Позволих си лукса няколко пъти да въздъхна дълбоко и да потръпна. После измъкнах от джоба си скъпоценния камък и го вдигнах за верижката. Задържах го пред очите си.
Отвътре е червен, разбира се — дълбоко вишнево червено, тъмно, искрящо. Струваше ми се, че е придобил допълнителен блясък и светлина по време на минаването ми през Лабиринта. Продължих да се взирам, като си повтарях наум инструкциите и ги сравнявах с нещата, които вече знаех.