Щом минеш през Лабиринта и стигнеш дотук, можеш да се прехвърлиш на всяко място, което успееш да си представиш. Необходими са само желание и усилие на волята. И след като случаят беше такъв, не отричам, че изпитах моментен страх. Ако този ефект се проявеше както обикновено, имаше опасност да се напъхам в особен вид капан. Но Ерик бе успял. Той не се бе оказал затворен в сърцето на скъпоценен камък някъде из Сенките. Дуоркин, който бе написал онези записки, беше велик човек и аз му вярвах.
Настроих се мислено и съсредоточих вниманието си върху вътрешността на камъка.
В него имаше изкривено отражение на Лабиринта, обградено с премигващи точици светлина, мънички пламъчета и проблясвания, различни криви и пътечки. Взех решение, фокусирах волята си…
Червенина и бавно движение. Като потъване в океан от гъста течност. Съвсем бавно отначало. Носене сред тъмнината, всички красиви светлини плуват далече напред. Постепенно скоростта ми видимо се увеличи. Късчета светлина, малки, хаотични. Нося се като че ли още по-бързо. Нямам база за сравнение. Станал съм точка съзнание с неизвестни размери. Знам, че се движа, известна ми е фигурата, към която напредвам, сега направо бързо. Червенината почти е изчезнала, както и усещането за всякакво обкръжение. Няма съпротивление. Набирам скорост. Всичко сякаш става само в един миг и този миг още продължава. Усещането е странно, безвременно. Нося се към това, което изглежда е моята цел, с огромна скорост. Мъничкият, изкривен лабиринт нараства, превръща се в триизмерен вариант на истинския. Изпъстрен с искрици цветна светлина, той расте пред мен, подобен на фантастична галактика, полуразпростряла се сред вечната нощ, с ореол от бледо осветен прах и протуберанси от безброй блестящи точици. И този лабиринт се разширява или свива, приближава към мен или аз се приближавам, и ние идваме близо един до друг, той вече запълва цялото пространство, от горе до долу, от тук до там, а скоростта ми сякаш продължава да нараства. Сиянието ме залива, почти ме зашеметява и виждам ярък протуберанс, за който знам, че е входа. Вече съм прекалено близо — всъщност, загубвам се, — за да възприема общата му форма, но изкривяванията, проблясванията, полюляването на всичко онова, което виждам навсякъде около мен, ме кара да се питам дали трите измерения са достатъчни за объркващата сетивата сложност, изправила се пред мен. Вместо към галактичната ми аналогия, нещо в ума ми се насочи към другата крайност и предложи сравнение с Хилбертовите пространства, с техните безбройни измерения. Но това беше метафора, предизвикана от отчаянието. Аз чисто и просто нищо не разбирах. Изпитвах само усилващо се чувство — под влияние на Лабиринта? Инстинктивно? — че трябва да мина и през тази плетеница, за да се сдобия със силата, която исках.
Не грешах. Без да намаля ни най-малко скоростта си, влетях вътре. Минах като вихрушка през блестящите пътеки, като се гмурвах сред безплътни облаци от сияние. Никъде не усещах съпротивление, както в истинския Лабиринт — изглежда първоначалният ми импулс беше достатъчен, за да ме преведе. Шеметна разходка из Млечния път? Давещ се, понесен сред каньони от корали? Страдащо от безсъние врабче, полетяло над увеселителен парк вечерта на 4 юли? Такива мисли ми се въртят из главата, когато си припомням това минаване през видоизменената форма.
…И ето, излизам, преминал съм, край, приключвам, облян от тъмночервена светлина и наблюдавам самия себе си, вдигнал медальона в края на Лабиринта, после се вглеждам в рубина, Лабиринта в него, и аз, всичко е в мен и аз съм в него, червеното избледнява, помръква, изчезва. Оставаме само аз, медальона, Лабиринта. Връзките между обект и субект са възстановени… просто с една октава по-високо — това ми се вижда най-добрият начин да го изразя. Тъй като сега определено съществуваше някаква хармония. Сякаш бях придобил допълнително сетиво, нов изразен способ. Усещането беше особено и ми носеше удовлетворение.
Нетърпелив да го изпробвам, отново се съсредоточих и наредих на Лабиринта да ме пренесе другаде.
Озовах се в кръглата зала на върха в най-високата кула на Амбър. Пресякох я и излязох на съвсем малкото балконче. Контрастът с току-що завършилото свръхсетивно пътешествие беше разтърсващ. Няколко дълги мига просто останах там, загледан пред себе си.
Морето преливаше в различни оттенъци, небето частично бе покрито с облаци и постепенно се смрачаваше. Самите облаци бяха изпъстрени с нежна светлина и груби сенки. Вятърът си проправяше път към морето и временно соления аромат ми бе отнет. Въздухът беше на точки от черни птици, които кръжаха и се стрелкаха над водата в далечината. Под мен градините на двореца и терасите на града се простираха с вечното си изящество до самите поли на Колвир. По улиците шаваха мънички хора, действията им бяха неразличими. Почувствах се ужасно самотен.