Тогава докоснах медальона и призовах бурята.
IV
Рандъм и Флора чакаха в апартамента ми, когато се върнах. Погледът на Рандъм се спря първо на медальона, после потърси очите ми. Кимнах.
С лек поклон се обърнах към Флора.
— Сестрице, доста вода изтече, откакто не сме се виждали.
Тя изглеждаше леко уплашена, което за мен бе добре дошло. Все пак се усмихна и пое ръката ми.
— Братко — рече, — виждам, че си удържал думата си.
Косата й беше с цвят на светло злато. Флора я бе подстригала, но си бе оставила бретона. Не можех да реша дали ми харесва така или не. Тя имаше прекрасна коса. И красиви сини очи, плюс тонове суета, която я караше да вижда всичко в любимата си перспектива. Понякога Флора се държеше като пълна глупачка, но друг път ме караше да се замислям.
— Извинявай, че така те зяпам — казах аз, — но при последната ни среща нямах възможност да те погледам.
— Много се радвам, че обстоятелствата се промениха. Тогава аз… Нищо не можех да направя, както знаеш.
— Знам — съгласих се и си спомних звъна на смеха й от другия край на мрака при честването на годишнините от коронацията на Ерик. — Знам.
Приближих се до прозореца и го отворих, с пълното съзнание, че дъждът няма да навали вътре. Харесвах мириса на бурята.
— Рандъм, научи ли нещо интересно във връзка с евентуалния пощальон? — попитах.
— На практика, нищо — отвърна той. — Поразпитах насам-натам. Изглежда никой не е видян на нужното място в съответния момент.
— Ясно. Благодаря ти. Сигурно ще те потърся пак по-късно.
— Добре. Тогава няма да мърдам от апартамента си цяла вечер.
Кимнах, обърнах се, облегнах гръб на прозоречната рамка и загледах Флора. Рандъм тихо затвори вратата зад себе си. Около половин минута мълчаливо слушах как вали дъжда.
— Какво смяташ да правиш с мен? — най-после не издържа тя.
— Да правя ли?
— Сега разполагаш с възможност да поискаш разплата за старите дългове. Предполагам, че си решил да започнеш.
— Може би. Но почти всяко нещо зависи от друго. И в случая е така.
— Какво имаш предвид?
— Дай ми това, което искам и ще видим. Понякога се е случвало да бъда дори и добър.
— А ти какво искаш?
— Да ми разкажеш всичко, Флора. Нека така сложим началото. Опиши ми как стана моя пастирка на онази сянка, Земята. Със съответните детайли. Каква беше сделката? За какво се бяхте разбрали? Не пропускай нищо.
Флора въздъхна.
— Откъде да започна… Да… Бях в Париж, на един прием, у някой си мосю Фокол. Около три години преди Ужаса…
— Момент — прекъснах я аз. — Какво правеше там?
— Намирах се в тази област на Сенките от около пет местни години. Пътувах и се оглеждах за нещо ново, което да ми е по вкуса. Попаднах там по онова време, както всеки от нас се озовава някъде. Оставях желанията да ме водят и се доверявах на инстинктите си.
— Странно съвпадение.
— Не чак толкова, в светлината на цялото това време… и като се вземе предвид колко много пътуваме. Там беше, ако предпочиташ, моят Авалон, моят заместител на Амбър, моят дом далеч от дома. Както искаш го наречи, но аз бях там, на онзи прием, в онази октомврийска вечер, когато ти влезе, заедно с дребничкото червенокосо момиче… мисля, че се казваше Жаклин.
И тогава, от дълбините на паметта ми изплува един спомен, забравен толкова отдавна. Много по-ясно изникна образът на Жаклин, отколкото събитията от онзи прием, но действително бе имало такъв случай.
— Продължавай.
— Както вече ти казах, аз бях там. Ти пристигна по-късно. Естествено, веднага привлече вниманието ми. И все пак, когато човек живее така дълго и пътува толкова много, не е изключено да срещне хора, които силно да приличат на близките или познатите му. Тази беше първата ми мисъл, след като първоначалното вълнение премина. Реших, че сигурно виждам твой двойник. Толкова време бе минало без вест от теб. Но всеки от нас си има тайни, както и основателни причини да ги пази добре. Реших, че това може да е една от твоите тайни. Затова се погрижих да ни представят един на друг, след което дяволски се измъчих, докато те откъсна от онова червенокосо миньонче за повече от няколко минути. Ти продължи да настояваш, че името ти е Феневал, Кордел Феневал. Обзе ме несигурност. Не можех да реша дали говоря с твой двойник или ти си играеш с мен. Мина ми през ума и трета възможност — че се намираш в някоя съседна Сянка от достатъчно дълго време, за да си хвърлил свои сенки наоколо. Сигурно щях да си тръгна все още в недоумение, ако по-късно Жаклин не се бе похвалила пред мен с твоята сила. Обикновено жените не си разправят подобни неща, но по изражението й разбрах, че трябва силно да си я впечатлил с подвизите си. Предразположих я към откровеност и ми стана ясно, че си направил неща, на които само ти си способен. Версията за двойника отпадна. Това можеше да бъдеш само ти или твоя сянка. Което означаваше, че дори Кордел да не беше Коруин, то съществуването му поне доказваше твоето местопребиваване наоколо — първата истинска следа за това къде се намираш. Длъжна бях да не те изпусна. Оттогава започнах да те следя и да ровя в миналото ти. Колкото повече хора разпитвах, толкова по-загадъчно изглеждаше всичко. Всъщност, след няколко месеца още не бях готова да реша. Имаше достатъчно бели петна в биографията ти, за да е възможно да си ти. Нещата се изясниха едва през следващото лято, когато се върнах за малко в Амбър. Споменах за тази странна среща пред Ерик…