— Да?
— И той… беше някак… подготвен.
Флора замълча и взе да попипва ръкавиците си, оставени до нея.
— Аха — обадих се аз. — И какво точно ти каза?
— Че може наистина да си ти. Заяви, че е станал… нещастен случай.
— Така ли?
— Е, не съвсем — призна тя. — Не точно нещастен случай. Спомена, че сте се сбили и той те е ранил. Помислил, че ще умреш и не искал да бъде обвинен за смъртта ти. Затова те отнесъл в онази Сянка и те оставил там. След доста време, решил, че трябва да си умрял и това слагало край на всичко между вас. Естествено, моята новина го разтревожи. Той ме накара да се закълна, че ще мълча и ме прати обратно там да те държа под око. Връщането ми не предизвика никакви подозрения, защото вече бях казала на всички колко много ми харесва при тях.
— Ти не си обещала да пазиш тайна даром, Флора. Какво ти даде той?
— Даде ми думата си, че ако някога вземе властта в Амбър, няма да ме забрави.
— Малко рисковано — заключих аз. — В края на краищата ти пак оставаш с коз в ръката — информацията къде се намира негов съперник в борбата за трона и за участието на Ерик в изпращането му там.
— Така е. Но от друга страна, ако започнех да приказвам, щеше да ми се наложи да призная и своето съучастие.
Кимнах.
— Не особено убедително, ала приемам, че е възможно. А ти смяташе ли, че той ще ме остави жив, в случай, че се добере до трона?
— Това не сме го обсъждали никога. Никога.
— И все пак трябва да ти е минавало през ума.
— Да, след време — призна тя — и реших, че по всяка вероятност няма да предприеме нищо. В края на краищата вече не изпитвахме никакви съмнения, че си загубил паметта си. Нямахме основания да ти правим нещо, след като не представляваше заплаха.
— И затова ти остана да ме наглеждаш. За да сте сигурни, че продължавам да съм безопасен?
— Да.
— Какво щеше да направиш, ако бях дал признаци, че започвам да си възвръщам паметта?
Тя вдигна очи към мен, после извърна поглед.
— Щях да съобщя за това на Ерик.
— И той какво щеше да направи тогава?
— Не знам.
Изсмях се презрително и тя се изчерви. Не можех да си спомня кога за последен път съм виждал Флора да се изчервява.
— Няма да задълбаваме в очевидното — рекох. — Добре, ти си останала там и си се заела да ме наблюдаваш. А после? Какво стана после?
— Нищо особено. Ти просто продължи да живееш своя живот, а аз продължих да те следя.
— Всички останали ли знаеха къде си?
— Да. Не съм крила местонахождението си. Всъщност, всеки от тях ми е идвал на гости по едно или друго време.
— Включително и Рандъм?
Тя сви подигравателно устни.
— Да, няколко пъти.
— Защо се подсмиваш?
— Късно е да започвам да се преструвам, че го харесвам — отвърна Флора. — Знаеш какво ми е отношението. Просто не обичам хората, с които общува — какви ли не престъпници и джаз музиканти… Налагаше се да проявявам гостоприемство, като към член на семейството, когато посещаваше сянката ми, но той страхотно ми лазеше по нервите с постоянното влачене на всички тези хора по всяко време — ту импровизирани концерти, ту покер по цяла нощ. После по цяла седмица къщата не можеше да се измирише. Винаги се радвах, щом си тръгнеше. Извинявай, знам, че го обичаш, но нали сам поиска да ти кажа истината.
— Той е засегнал деликатната ти чувствителност. Добре. Да се спрем сега на краткия период, в който ти гостувах аз. Рандъм се присъедини към нас съвсем изневиделица, преследван от шестима мерзавци, които ние изпратихме на оня свят в твоята всекидневна.