— Имаш ли някаква представа колко дълго съм бил в безсъзнание, преди да ме открият и да ме откарат в болница?
Тя отново поклати отрицателно глава.
Нещо ме безпокоеше и не можех точно да установя какво.
— Ерик каза ли ти кога са ме закарали в болницата?
— Не.
— Когато дойдох при теб, защо се опита да стигнеш пеша до Амбър, а не използва Фигурата на Ерик?
— Не можах да установя контакт.
— Защо не помоли някой друг да те прехвърли в Амбър? — настоях аз. — Флора, имам чувството, че ме лъжеш.
Всъщност, просто си правех експеримент, за да видя как ще реагира. Защо не?
— За кое? — попита тя. — Не успях да вляза във връзка с никого. Всички бяха заети с други неща. Това ли имаш предвид?
Флора внимателно изучаваше лицето ми.
Вдигнах ръка и насочих пръст към нея, а зад гърба ми блясна светкавица, сякаш зад самото стъкло на прозореца. Усетих леко погъделичкване, слабо наелектризиране. Гръмотевицата също беше впечатляваща.
— Вината ти е, че премълчаваш нещо — пробвах аз.
Тя покри лицето си с ръце и захлипа.
— Не разбирам какво искаш от мен! Отговорих на всичките ти въпроси! Какво още да направя? Не знам къде си отивал, кой е стрелял по теб и кога е станало това! Известни са ми единствено фактите, които вече ти описах, дявол да го вземе!
Реших, че или е искрена, или не може да бъде пречупена по този начин. Какъвто и да беше случаят, само си губех времето. Така нямаше да измъкна нищо повече. Освен това, най-добре беше да отклоня разговора от темата за катастрофата, преди да е решила, че тя е твърде важна за мен. Ако имаше нещо, което бях пропуснал, исках аз да го открия първи.
— Ела с мен — казах.
— Къде отиваме?
— Искам да видиш нещо. После ще ти обясня защо.
Флора стана и ме последва. Отведох я горе, където лежеше тялото, след което й разказах за Кейн. Тя огледа съвсем безстрастно трупа и кимна.
— Да. — После добави: — Дори да не знаех за тях, с радост бих потвърдила, че съм ги виждала, заради теб.
Измърморих нещо неопределено. Лоялността в семейството винаги ме бе трогвала. Не можех да преценя дали ми бе повярвала за Кейн. Но при дадените обстоятелства това изглежда нямаше значение. Не й казах нищо за Бранд и тя като че ли не разполагаше с никаква нова информация за него. Единственият й друг коментар, когато всичко, което имах да кажа беше казано, бе:
— Рубинът ти отива. А какво става с короната?
— Много е рано да се говори за тези неща — смъмрих я аз.
— Колкото и малко да струва подкрепата ми…
— Знам — казах, — знам.
Моята гробница е тихо място. Тя се издига самотна върху скалистия склон на около три километра от върха на Колвир, защитена от три страни срещу стихиите. На докараната за целта почва растат две ниски дръвчета, какви ли не храсти и треволяци, а огромните пипала на планинския бръшлян са се проточили чак от билото. Сградата е дълга и ниска, с две пейки отпред, и е покрита почти изцяло от бръшляна, който милостиво скрива повечето от надутите изявления, издълбани под моето име върху фасадата. Гробницата, съвсем разбираемо, през по-голямата част от времето е празна.
Тази вечер, обаче, Ганелон и аз сме дошли тук, добре запасени с вино, хляб и студено месо.
— Значи не е било майтап! — възкликна той, след като бе слязъл от коня, разтворил бръшляна и прочел на лунната светлина думите, написани отдолу.
— Разбира се, че не — скочих от седлото и поведох конете. — Наистина е моята.
Привързах юздите към близкия храст, свалих торбите с провизиите и ги отнесох до едната пейка. Ганелон се присъедини към мен, докато отварях първата бутилка и наливах щедро на двама ни от тъмната течност.
— И все пак, не мога да разбера — поклати глава той и взе своята чаша.
— Какво толкова има за разбиране? Аз съм мъртъв и съм погребан тук. Това е моят кенотаф — гробница, която се изгражда, когато тялото не е в наличност. И аз самият научих неотдавна за нея. Издигната била преди няколко века, когато решили, че няма да се върна.
— Тогава какво има вътре?
— Нищо. Макар че предвидливо са оставили ниша и място за ковчег, в случай че останките ми се появят отнякъде. Така са се осигурили срещу всякакви изненади.
Ганелон си направи сандвич.
— Чия е била идеята? — попита той.
— Рандъм смята, че е била предложена от Бранд или Ерик. Никой не си спомня със сигурност. Изглежда по онова време на всички им се е виждала съвсем уместна.
Той се изсмя — една зловеща усмивка, която идеално подхождаше на покритото му с бръчки, белези и червена брада лице.
— А какво ще стане с гробницата сега?
Вдигнах рамене.
— Предполагам, че някои от тях си мислят какъв срам е да стои така неизползвана и биха искали да ме видят вътре. Преди това да е станало, обаче, мястото е приятно да дойде човек и да се напие. Аз все още не съм му засвидетелствал уважението си.