— Говорили ли сте за това с психиатър? — попита ме той. Нещо в начина, по който го каза, не ми хареса. Тогава ме осени един от онези мънички проблясъци на прозрение. Възможно ли е Флора да бе успяла да ме освидетелства като луд, преди преместването ми в „Гринуд“? Дали това го имаше в картона ми тук? И дали все още ме водеха като избягал оттам? Бе изминало доста време и не знаех нищо за правната страна на въпроса. Ако все пак случаят наистина беше такъв, те не биха могли да знаят, дали след това под нечия друга компетенция не съм бил освидетелстван отново като нормален. Благоразумието, предполагам, бе онова, което ме накара да се наведа напред и да хвърля един поглед към китката на лекаря. Изглежда подсъзнателно си бях спомнил, че той бе гледал към часовник с календар, когато ми измерваше пулса. Да, точно така беше. Присвих очи. Добре. Дата и месец: 28 ноември. Набързо пресметнах с моята две и половина към едно система за превръщане и получих годината. Наистина годините бяха седем, точно както той бе отбелязал.
— Не, не съм — отвърнах, — просто заключих, че причината е по-скоро органична, отколкото функционална и отписах липсващото ми време просто като безвъзвратно загубено.
— Разбирам, използвате доста свободно подобни изрази. Понякога това правят и хора, които са били подложени на лечение.
— Знам, чел съм доста по тези въпроси.
Въздъхна. Стана.
— Вижте — каза, — ще повикам г-н Рот и ще му кажа, че сте се събудили. Така май е най-добре.
— Какво искате да кажете с това?
— Искам да кажа, че тъй като приятелят ви е адвокат, може би има неща, които ще пожелаете да обсъдите с него, преди да разговаряте с полицията.
Той разтвори картона, в който някъде си бе записал възрастта ми, вдигна химикалката, навъси вежди и попита:
— Все пак, коя дата сме днес?
Исках си Фигурите. Реших, че принадлежностите ми би трябвало да са в чекмеджето на нощното шкафче, отстрани на леглото. Но за да го достигна, трябваше прекалено много да се извия, а не ми се щеше излишно да напрягам шевовете на раната си. Всъщност, не беше чак толкова спешно. Осем часа сън в Амбър се равняват на двайсет тука, така че у дома всички все още би трябвало да са порядъчно заспали. Исках да се свържа с Рандъм, за да ми измисли някакво прикритие за това, че не съм бил там сутринта. По-късно.
Не желаех да изглеждам подозрителен в момент като този. А исках и незабавно да разбера всичко, което евентуално Бранд бе казал. Исках да съм в състояние да реагирам. Набързо зажонглирах с мислите си. Ако можех да прекарам най-тежкия етап от възстановяването си тук, в Сенките, това би означавало по-малко изгубено време, когато се върна обратно в Амбър. Трябваше да разпределя времето си много внимателно и да избягна усложнения откъм тази страна. Надявах се, че Бил ще дойде скоро. Изгарях от нетърпение да разбера какво е положението тук.
Бил беше местен човек; завършил училище в Бъфало, върнал се обратно, оженил се, присъединил се към семейната фирма и това бе всичко. Той ме познаваше като пенсиониран офицер от армията, който понякога тръгва на загадъчни делови пътувания. И двамата бяхме членове на местния клуб и именно там се бяхме срещнали. Познавал го бях в продължение на повече от година, но не бяхме разменили и десетина думи. След което една вечер се случи така, че бях седнал до него на бара и някак си стана ясно, че и двамата сме ужасно запалени по военната история и, по-точно, по Наполеоновите войни. Следващото, което разбрахме, беше, че затварят заведението. Оттогава станахме близки приятели и останахме такива чак до момента, в който възникнаха моите проблеми. След това, от време на време се бях питал какво ли става с него. Всъщност, единственото, което ме бе възпряло да се видя с Бил при последното ми идване, беше фактът, че той без съмнение щеше да започне да ми задава всевъзможни въпроси от рода на какво е станало с мен, а главата ми бе претъпкана с прекалено много неща, за да успея да се справя елегантно с тях и в същото време да се позабавлявам. Веднъж, два пъти дори ми бе хрумвало — след като всичко най-накрая се уредеше в Амбър — ако мога, да се върна и да го видя. Въпреки, че не се бе получило точно така, съжалявах, че вече нямам възможност да се срещам с него в салона на клуба.
Той пристигна след по-малко от час, нисък, възпълен, червендалест, побелял малко повече по слепоочията, усмихващ се и кимащ с глава. Вече бях успял да се изправя, облегнат в леглото, бях опитал да си поема на няколко пъти дълбоко въздух и бях решил, че опитите ми са преждевременни. Той сграбчи ръката ми и седна на стола отстрани. Беше донесъл и куфарчето си.