— Изглежда достоверно. Наистина.
Съвсем в началото, когато Бил бе започнал да говори, за миг изпитах безумното усещане, че съм бил върнат на някаква друга, погрешна Сянка — всичко беше подобно на истинското, но не съответстваше напълно. Но вече не ми изглеждаше така. По някакъв начин нещо в мен откликваше на цялата тази история.
— А сега по въпроса за съдебното разпореждане — продължи той. — Основавало се е на фалшиви доказателства, но тогава просто е нямало как съдът да разбере за това. Истинският доктор Ренд се е намирал в Англия по време на събитията и, когато по-късно се свързах с него, той изобщо не беше чувал за теб. Обаче кабинетът му е бил разбит по време на неговото отсъствие. Другото странно нещо е, че вторият инициал от името му не е Б. Също така никога не бе чувал нищо и за Брандън Кори.
— Какво е станало с Брандън?
— Просто изчезнал. След бягството ти от Портър, направили няколко опита да се свържат с него, но не могли да го открият. След това ти си претърпял автомобилната катастрофа, бил си докаран тук и подложен на лечение. По същото време една жена на име Ивлин Фломел, която се представила за твоя сестра, се свързала с клиниката тук и им съобщила, че си поставен под попечителство и семейството желае да бъдеш преместен в „Гринуд“. При отсъствието на Брандън, който бил посочен като твой попечител, нейните инструкции били изпълнени, тъй като била единственият достатъчно близък член от семейството на разположение. Няколко седмици по-късно си избягал отново. С това приключва и моята хронология на събитията.
— В крайна сметка тогава какво е юридическото ми положение в момента? — попитах го аз.
— О, напълно си реабилитиран. След като говорих с доктор Ренд, той дойде дотук и даде пред съда писмени показания, изброяващи конкретните факти. Разпореждането бе анулирано.
— Тогава защо лекарят се държа така, сякаш съм психично болен?
— О, Господи! Изобщо не се притеснявай. Трябваше да се сетя. Всичко, записано в картотеката им тук, по всяка вероятност показва, че явно тогава си бил. На излизане ще е най-добре да се видя с него. Тук имам копие и от съдебните протоколи. Мога да му го покажа.
— Колко време, след като съм напуснал „Гринуд“, нещата със съда са се оправили?
— На следващия месец — отвърна той. — Трябваха ми няколко седмици преди да реша да си навра носа в цялата тази работа.
— Не можеш дори да си представиш колко съм щастлив, че си го направил. А освен това ми каза и някои неща, които смятам ще се окажат от изключителна важност.
— Хубаво е, когато понякога можеш да помогнеш на приятеля си — отвърна ми той, като затвори папката и я постави обратно в куфарчето си. — Още нещо… Когато всичко свърши — там, с каквото се занимаваш — ако ти е разрешено да говориш за това, бих искал да чуя цялата история.
— Не мога да ти обещая — отвърнах му аз.
— Знам. Просто го споменах между другото. Освен това, какво смяташ да правиш с твоята къща?
— Моята къща? Още ли имам права над нея?
— Да, но по всяка вероятност тази година ще бъде продадена заради неплатени стари данъци, в случай, че ти не направиш нищо по въпроса.
— Изненадан съм, че това още не се е случило.
— Упълномощил си банката да ти плаща сметките.
— Въобще не бях помислил за това. Направих го за удобство и заради текущите сметки. Нещо такова.
— Е, разплащателният ти влог вече е почти празен. Онзи ден разговарях с Макнейли по въпроса. Това означава, че ако не направиш нищо, къщата ти ще бъде продадена догодина.
— Вече не ми трябва. Могат да правят с нея каквото искат.
— В такъв случай ти самият би могъл да я продадеш и да получиш част от парите.
— Няма да се задържа толкова дълго тук.
— Мога да го свърша вместо теб и да ти пратя парите, където искаш.
— Добре. Ще подпиша всичко необходимо. Плати с тях болничната ми сметка, а останалото го задръж за себе си.
— Не мога да направя това.
Свих рамене.
— Тогава направи онова, което смяташ за най-добре, но непременно си удръж добър хонорар.
— Каквото остане, ще го вложа в банката на твое име.
— Добре. Благодаря ти. Между другото, преди да съм забравил, би ли погледнал дали в чекмеджето на масичката няма една колода карти? Все още не мога да се протегна чак дотам, а по-късно ще имам нужда от тях.
— Разбира се.
Той се протегна и го отвори.
— Един голям кафяв плик. Доста издут. Вероятно в него са поставили всичко, което е било по джобовете ти.
— Отвори го.
— Да, има едно тесте — отвърна той, като бръкна вътре. — О, Господи! Каква прекрасна кутийка! Може ли?
— Аз… — какво можех да му отговоря.
Бил изтърси картите от кутийката.