— Чудесни са… — промърмори. — Нещо като карти за предсказване на бъдещето… Старинни ли са?
— Да.
— Студени като лед… Никога не съм виждал подобно нещо. Та това си ти! Облечен като някакъв рицар! За какво служат?
— Това е една много сложна игра — отговорих му аз.
— След като са старинни, как е възможно това да си ти?
— Не съм твърдял, че съм аз. Ти го каза.
— Добре де, аз го казах. Прапрадядо?
— Нещо такова.
— А, ето и едно доста хубаво момиче! Но то ужасно прилича на червенокосата…
— Мисля, че…
Събра картите, постави ги обратно в кутийката и ми ги подаде.
— И еднорогът е чудесен — добави той. — Не биваше да ги разглеждам, нали?
— Няма нищо.
Бил въздъхна и се облегна назад, като сключи ръце зад главата си.
— Не можах да се въздържа — каза той. — Просто в теб има нещо много странно, Карл, освен тази тайнствена работа, с която може би се занимаваш, а тайнствените неща винаги са възбуждали любопитството ми. Никога по-рано не съм бил толкова близко до истински загадъчен случай.
— И всичко това само защото разгледа с очите си една колода студени карти за таро?
— Не, те само допринасят за атмосферата. И докато онова, с което се занимаваш през всичките тези години, естествено не ми влиза в работата, съществува един съвсем скорошен инцидент, който наистина не съм в състояние да разбера.
— За какво говориш?
— След като те докарах дотук и отведох Алис у дома, се върнах обратно в къщата ти, с надеждата да получа някаква бегла представа какво се е случило. Снегът бе поспрял, въпреки че по-късно отново започна да вали, и следите ти все още личаха съвсем ясно — вървяха около къщата и надолу по предния двор.
Кимнах.
— Но нямаше никакви следи, които да водят към къщата — нищо, което да показва пристигането ти. А освен това, нямаше и никакви други следи, които да се отдалечават от къщата — нищо, което да сочи бягството на твоя нападател.
Разсмях се.
— Смяташ, че съм се самонаранил ли?
— Не, естествено. Дори не се виждаше и никакво оръжие. Проследих кървавите петна, които водеха обратно към спалнята, до леглото ти. Разбира се, разполагах единствено с фенерчето си, но онова, което видях, извика у мен усещането за нещо свръхестествено. Изглеждаше така, сякаш ти просто внезапно си се появил кървящ, там на леглото, след което си се изправил и си тръгнал да излизаш.
— Невъзможно, разбира се.
— Липсата на всякакви следи ме озадачава.
— Вятърът е навял сняг върху тях.
— Само върху тях? Ами останалите? — Той поклати глава. — Не, не смятам. Просто ми се иска да продължа с полицейския доклад, тъй като ми е интересно какво пък би казал за него, ако изобщо някога ти се прииска да ми разкажеш за всичко това.
— Ще запомня.
— Да, но чудя се… Имам странното усещане, че повече никога няма да те видя. Сякаш съм един от онези второстепенни герои в евтина мелодрама, които свалят от сцената, без дори да са научили развръзката.
— Мога да разбера точно как се чувстваш — отвърнах аз. — Моята собствена роля понякога ме кара да искам да удуша автора. Но погледни на нещата и от другата страна: отвътре историите рядко се развиват според очакванията ни. Обикновено това са червясали дребнави фарсове и когато накрая всичко се разкрие, нещата се свеждат до най-първични подбуди. Често пъти е много по-добре просто да задържим догадките и илюзиите си.
Той се усмихна.
— Говориш си както винаги, въпреки че знам и случаи, когато си бил изкушаван от добродетелта. Няколко случая…
— Как стигнахме от следите до мен самия? — попитах го аз. — Исках да ти кажа, че внезапно си спомних, че се приближих към къщата точно по същия път, по който я й напуснах. Връщането явно е заличило следите от пристигането ми.
— Не е лошо. И нападателят ти е следвал същия маршрут, а?
— Сигурно.
— Доста добре — призна той. — Знаеш как да разсееш едно основателно съмнение. Но на мен все още ми се струва, че в по-голямата си част доказателствата свидетелстват за нещо свръхестествено.
— Свръхестествено ли? Не. Странно, може би. Въпрос на интерпретация.
— Или семантика. Чел ли си полицейския доклад върху твоя случай?
— Не, а ти?
— Да. Какво ще кажеш, ако се окаже повече от просто странен? Тогава ще приемеш ли моята дума за случилото се, така както я използвах: „свръхестествено“?
— Добре.
— …И ще ми отговориш на един въпрос?
— Не знам…
— Просто с да или не. Нищо повече.
— Добре, дадено. И какво се казва в доклада?
— Казва се, че са получили обаждане за катастрофата и една патрулна кола се насочила към местопроизшествието. Там се натъкнали на мъж в странно облекло, който точно ти е оказвал първа помощ. Твърдял, че те е изтеглил от катастрофиралата в езерото кола. Това изглеждало достоверно, защото той също бил мокър до кости. Среден на ръст, слабоват, червенокос. Бил облечен в някакви зеленикави дрехи, които според един от полицаите, изглеждали като костюм, изваден направо от филм за Робин Худ. Отказал да разкрие самоличността си, да ги придружи до участъка или въобще да даде някакви показания. Когато настояли да го направи, той изсвирил и от храстите с препускане изскочил един бял кон. Мъжът се метнал на гърба му и се понесъл в галоп. Никой повече не го видял.