Разсмях се. Заболя ме, но просто не можех да се въздържа.
— Проклет да съм! — казах. — Нещата започват да се изясняват.
За миг Бил просто ме изгледа втренчено, след което каза:
— Така ли?
— Да, така смятам. Може би все пак си струваше да бъда наръган и да се върна обратно, след всичко, което научих днес.
— Логиката ти на подреждане на двете неща е доста странна — отвърна той и си разтри брадичката си.
— Да, вярно е. Но започвам да съзирам някаква логика там, където преди не виждах изобщо нищо. Може би си заслужава да се допусне подобно предположение, макар и неволно.
— Само заради мъжа на белия кон?
— Отчасти, отчасти… Бил, съвсем скоро ще си тръгна оттук.
— Няма да ходиш никъде, поне за известно време.
— Все едно — онези документи, които спомена… Смятам, че е по-добре да ги подпиша още днес.
— Добре. Ще ги подготвя след обяд. Но не ми се иска да правиш глупости.
— Вече съм много по-предпазлив, повярвай ми.
— Надявам се — отвърна той, като затвори с трясък куфарчето си и стана от стола. — Е, оставям те да си починеш. Ще изясня нещата с доктора и ще ти изпратя още днес документите.
— Още веднъж много ти благодаря.
Стиснах му ръката.
— Между другото, нали се съгласи да ми отговориш на едни въпрос?
— Да, съгласих се. И какъв е въпросът?
— Ти човешко същество ли си? — попита ме Бил, като продължаваше да стиска ръката ми, а лицето му не изразяваше нищо особено.
Първоначално се разсмях, но след това станах сериозен.
— Не знам. Иска ми се… иска ми се да вярвам. Но всъщност… Разбира се, че съм! Това е нелепо… О, по дяволите! Но ти наистина имаш предвид точно това, нали? И аз обещах да бъда искрен… — прехапах горната си устна и се замислих за миг, след което отвърнах: — Не, мисля, че не съм.
— И аз така смятам — отвърна той и ми се усмихна. — Това всъщност няма никакво значение за мен, но си помислих, че за теб може би е важно — просто да знаеш, че някой друг знае, че си различен и това не му пречи.
— Никога няма да го забравя — отвърнах му аз.
— Е… до скоро.
— До скоро.
IX
Полицаят от щатската полиция току-що си бе тръгнал… Късен следобед. Лежах си там, чувствах се по-добре и се чувствах по-добре, защото се чувствам по-добре. Лежах и разсъждавах върху рисковете, свързани с живота в Амбър. И двамата с Бранд бяхме приковани на легло, посредством предпочитаното от семейството оръжие. Запитах се, кой от двамата го бе отнесъл по-лошо. По всяка вероятност, той. Може да бе засегнат бъбрека му, а и по начало той беше в доста незавидно положение.
С олюляване прекосих на два пъти стаята, преди служителят на Бил да се появи с документите, които трябваше да подпиша. Необходимо бе да съм наясно с възможностите си. Винаги е необходимо. Тъй като бях в състояние да се възстановявам няколко пъти по-бързо, от хората около мен тук, в тази Сянка, почувствах, че би трябвало да мога да се изправя и да се пораздвижа малко; би трябвало да съм в състояние да направя онова, което другите щяха да могат след, да кажем, ден и половина или два. Установих, че мога. Наистина болеше, първия път се почувствах замаян, втория — не чак толкова. Това все пак беше нещо. Така че си легнах, чувствайки се по-добре.
Бях разстилал Фигурите десетина пъти, като подреждах лични пасианси и разчитах неясните съдби сред добре познатите лица. И всеки път с мъка се бях въздържал, бях подтискал желанието да се свържа с Рандъм, да му разкажа какво се беше случило, да се осведомя за евентуални нови разкрития. По-късно, непрекъснато си повтарях. Всеки допълнителен час от съня им се равнява на два и половина часа за теб тук. Всеки два и половина часа за теб тук са равнозначни на седем или осем за някой простосмъртен. Изчакай. Размисли. Възстанови се.
Така се случи, че малко след вечеря, точно когато отново се стъмваше, изгубих спечелената преднина. Вече бях разказал на стегнатия в колосаната си униформа млад представител на Щатската полиция всичко, което възнамерявах да му кажа. Нямах ни най-малка представа дали ми повярва, но беше любезен и не стоя дълго. Всъщност, нещата започнаха да се случват само няколко секунди, след като той си тръгна.