— Да, но ти оцеля, Коруин. Изплъзнал си се от който там те е нападнал и той не е имало как да бъде сигурен, че те е очистил. Ако аз бях на неговото място, досега щях да съм през девет земи в десета.
— Така е — признах аз и отново заслизахме надолу по стълбите. — Да, може и да си прав. Нека засега да оставим нещата само на теория. И никой не трябва да разбере, че съм ранен.
— Да бъде волята ти. Мълчанието струва повече от едно нощно гърне в Амбър.
— Какво значи това?
— Ами, позлатява те, все едно имаш флош роял.
— Остроумието ти причинява болка както на ранените, така и на здравите части от тялото ми, Рандъм. Помисли за това как нападателят е проникнал в стаята ми.
— Прозореца?
— Зарезен е отвътре. Вече така го държа. А и ключалката на вратата е нова. Доста хитроумно изобретение.
— Добре, сетих се. Отговорът ми гласи, че и той е член на семейството.
— Говори.
— Някой те мрази толкова много, че се е решил отново да мине през Лабиринта, за да може да ти нанесе удара. Слязъл е долу, преминал е, проектирал се е в стаята ти и те е нападнал.
— Това би пасвало идеално, с изключение на едно-единствено нещо. Всички си тръгнахме горе-долу по едно и също време. Нападението не стана по-късно вечерта. Случи се в момента, в който влязох в стаята си. Не вярвам, че е имало достатъчно време някой от нас дори да слезе до залата, а какво остава и да преодолее Лабиринта. Нападателят вече е бил в стаята и е чакал. Така че, ако е бил някой от нас, проникнал е по друг начин.
— В такъв случай може да се е справил с ключалката, с хитроумните ти изобретения и всичко останало.
— Възможно е — отвърнах му аз, когато стигнахме до площадката и продължихме нататък. — Ще си починем на ъгъла, така че да мога да вляза в библиотеката без чужда помощ.
— Разбира се.
Така и направихме. Поуспокоих дишането си, придърпах наметалото плътно около себе си, изправих рамене, приближих се и почуках на вратата.
— Един момент — беше гласът на Жерар.
Стъпки, приближаващи се към вратата…
— Кой е?
— Коруин — отвърнах. — Рандъм е с мен.
Чух го, как се провикна навътре:
— И Рандъм ли искаш?
Чух и тихото „не“, изречено в отговор.
Вратата се отвори.
— Само ти, Коруин — каза Жерар.
Кимнах и се извърнах към Рандъм.
— Ще се видим по-късно.
Той отвърна на кимването ми с кимване и се запъти обратно в посоката, от която бяхме дошли. Влязох в библиотеката.
— Разтвори наметалото си, Коруин — заповяда ми Жерар.
— Не е необходимо — каза Бранд.
Погледнах през рамото на Жерар и го видях да лежи, подпрян на множеството възглавници, разкривайки в усмивка жълтеникавите си зъби.
— Съжалявам, но не съм толкова доверчив, колкото Бранд — настоя Жерар — и не ще позволя усилията ми да отидат на вятъра. Нека да видя.
— Казах, че не е необходимо — повтори отново Бранд. — Не е той човекът, който ме промуши.
Жерар се извърна рязко.
— Откъде знаеш, че не е? — попита го той.
— Защото знам кой го направи, естествено. Не ставай глупав, Жерар. Не бих изпратил да го доведат, ако имах причини да се страхувам от него.
— Беше в безсъзнание, когато ти спасих живота. Не би могъл да знаеш, кой го е направил.
— Сигурен ли си в това?
— Е… Тогава защо не ми каза?
— Имам си причини и то доста сериозни. А сега искам да разговарям с Коруин насаме.
Жерар сведе глава.
— Гледай да не се вълнуваш много — каза той. Пристъпи към вратата и я отвори отново. — Ще бъда наблизо, така че да мога да те чуя, ако извикаш — добави Жерар и затвори вратата след себе си.
Приближих се. Бранд се протегна и аз стиснах ръката му.
— Радвам се, че успя да дойдеш — каза той.
— Аз също — отвърнах му и седнах на стола на Жерар, като се опитвах да не припадна върху него. — Как се чувстваш?
— От една страна ужасно, но от друга много по-добре, отколкото съм се чувствал от години. Всичко е относително.
— Повечето неща, да.
— Но не и Амбър.
Въздъхнах.
— Добре. Да не навлизаме в празнословия. Какво, по дяволите, се случи?
Гледаше ме втренчено. Изучаваше ме, търсеше нещо. Какво? Какво знаех, предполагам. Или казано по-точно, какво не знаех. Негативната страна на нещата се преценява по-трудно, мозъкът му трябва да е работил бързо, още от момента, в който е дошъл в съзнание. Тъй като добре го познавах, бях наясно, че го интересуваше много повече какво не знаех, отколкото какво знаех. Нямаше да каже нищо излишно, ако можеше да си го спести. Искаше да разбере минимума просветление, което трябва да хвърли, за да получи онова, което желае. Не би изразходвал доброволно нито ват повече. Това бе начинът му на действие и явно, искаше нещо. Освен… В последните години много по-силно, отколкото когато и да е било преди, се бях опитвал да се самоубедя, че хората наистина се променят, че ходът на времето не служи само за подсилване на онова, което вече съществува, че понякога в хората стават и качествени промени, породени от нещата, които правят, виждат, мислят или чувстват. Подобно убеждение би ми донесло някаква малка утеха във времена като тези, когато всичко сякаш се обръщаше с краката нагоре, без да споменавам, че това безкрайно подсилваше житейската ми философия. По всяка вероятност Бранд бе отговорен за спасяването на живота и паметта ми, независимо какви са били подбудите му. Много добре. Реших да го смятам за невинен до доказване на противното, но да не оставям гърба си незащитен. Една малка отстъпка, моят ход срещу простата психология на нравите, която обикновено определяше началото на нашите игрички.