— Всяко нещо по реда си, скъпи ми братко. Всяко нещо по реда си. Последователността и реда, хронологията и важността на събитията — това е най-главното в случая. Позволи ми да предам драматичните събития в съответната им строга последователност. Виждам се прободен и всички вие скупчени наоколо. Ах! Какво ли не бих дал да бъда свидетел на тази картина! Вероятно ще можеш да ми опишеш изражението, изписало се на всяко отделно лице?
— Страхувам се, че лицата им бяха последната ми грижа в този момент?
Бранд въздъхна и издуха дима.
— Е, добре — примири се той. — Няма значение, мога да видя лицата им. Имам живо въображение, както знаеш. Стъписване, страдание, смут, оцветени от подозрение и страх. След което всички вие сте си тръгнали, така ми казаха, а милият Жерар е останал да се грижи за мен тук. — Той млъкна, взря се в дима и за миг нотките на ирония изчезнаха от гласа му. — Да знаеш, че той е единственият почтен човек сред нас.
— Записал съм го най-отгоре в ранглистата си — отвърнах му аз.
— Добре се погрижи за мен. И винаги е бдял над всички ни — внезапно се разсмя. — Казано честно, не мога да разбера, защо изобщо го е грижа. Като се поразмислих, обаче — подбуден от твоето възстановяващо се аз, — сигурно сте се оттеглили, за да обсъдите нещата. Още едно празненство, което съжалявам, че пропуснах. Всички тези емоции, подозрения и лъжи, рикоширащи една в друга — и на никой не му се е искало пръв да пожелае лека нощ. След известно време сигурно се е стигнало и до свада. Всички са се стараели да докажат, че са невинни, нащрек за всяка предоставена възможност да очернят останалите. Опити да се сплаши виновника. Може би няколко камъка, запратени по изкупителните жертви. Но в крайна сметка, на практика почти нищо не е било постигнато. Прав ли съм?
Кимнах, оцених по достойнство начина, по който мозъкът му работеше и се примирих, разрешавайки му да изрази нещата по собствения си начин.
— Знаеш, че си прав — отвърнах.
При което той ме погледна изкосо, после продължи:
— Но накрая все пак всички са се разотишли, за да лежат будни и да се тревожат или пък са се събрали с някой съучастник, за да планират нещата. Имало е скрити вълнения през нощта. Ласкае ме мисълта, че моето благосъстояние е било в съзнанието на всички. Някои, разбира се, са били за, други против. И в разгара на всичко това аз се окопитих… Не, даже нещо повече — възстановявам се успешно. Не искам да разочаровам поддръжниците си. Жерар отдели доста от времето си, за да ме осведоми надлежно за отминалите събития. Когато получих достатъчно информация, пратих да те повикат.
— В случай, че още не си забелязал, тук съм. Какво искаше да ми кажеш?
— Търпение, братко! Търпение! Помисли за всичките години, които си прекарал в Сенките, без дори да си спомняш… това. — Той направи широк жест с цигарата си. — Припомни си цялото време, през което си чакал, без да знаеш нищо, докато успях да те открия и се опитах да пооправя окаяното ти положение. Сигурно сега някои моменти не биха изглеждали толкова забавни, за разлика от тогава.
— Беше ми казано, че си ме търсил — отговорих му аз. — Това доста ме учуди, защото последния път, когато бяхме заедно, не се разделихме в особено приятелски отношения.
Кимна.
— Не мога да го отрека — призна той, — но в края на краищата винаги успявам да превъзмогна подобни неща.
Изсумтях.
— Опитвам се да реша какво точно да ти кажа и на какво би повярвал — продължи той. — Не вярвам да приемеш, ако просто ти заявя, че с изключение на няколко малки подробности, настоящите ми подбуди са почти изцяло подчинени на общото благо.
Отново изсумтях.
— Но това е истината — заяви Бранд, — и за да уталожа подозренията ти, ще добавя, че е така, просто защото нямам кой знае какъв избор. Всяко начало е трудно. Откъдето и да започна, все ще има нещо, което да предхожда. Нямаше те толкова дълго. Ако трябва да назова едно-единствено нещо, тогава нека то да бъде тронът. Ето. Казах го. Както разбираш, обмисляхме по какъв начин да го завладеем. Това беше точно след твоето изчезване и по някакъв начин, предполагам, подтикнато от него. Татко подозираше Ерик в убийството ти. Но нямаше никакви доказателства. Подклаждахме това чувство — по някоя дума тук-там, отвреме-навреме. Годините си минаваха, не можехме да се свържем по никакъв начин с теб и изглеждаше все по-вероятно наистина да си мъртъв. Татко гледаше на Ерик с явно неодобрение. Тогава, една вечер, във връзка с разговор, който бях започнал на някаква абсолютно безопасна тема — почти всички бяхме на масата — той заяви, че никога никой братоубиец няма да се възкачи на трона. Докато го казваше, беше се втренчил в Ерик. Знаеш какви можеха да стават очите му. Ерик пламна, подобно на залез, и задълго не бе в състояние да преглъща. И тогава татко доведе нещата до много по-далече, отколкото някой от нас бе желал или очаквал. За да бъда напълно откровен с теб, трябва да кажа, че не знам дали говореше, просто за да даде израз на чувствата си или наистина мислеше онова, което каза. Той ни заяви, че почти е бил решил да избере теб за свой наследник, затова приема каквото там нещастие те е сполетяло като посегателство върху неговата собствена личност. Нямало да заговори за това, ако не бил убеден в смъртта ти. В следващите месеци ти издигнахме гробница, за да придадем по-солидна форма на заключенията му, като едновременно с това се постарахме никой да не забрави чувствата, които татко хранеше към Ерик. Тъй като ние усещахме, че след теб, Ерик щеше да бъде онзи, който ще се опита да се домогне до трона.