— Защо е трябвало Ерик да ме защитава, особено след като появяването ми е щяло да осуети плановете му?
— До този момент седмина от нас знаеха, че ти все още си жив. Осведомените бяхме твърде много. Просто беше прекалено късно да направи онова, което му се искаше. Той все още се опитваше да опровергае думите на баща ни. Ако нещо ти се случеше, докато си под негова власт, домогванията му до трона щяха да бъдат възпрени завинаги. Ако Бенедикт бе споменал нещо за това или пък Жерар… Не, не би го направил. След това — да, но преди — не. Стана така, че широко разпространения факт за твоето съществуване го принуждаваше да действа по-бързо. Той запланува коронацията си и реши да те държи вън от играта, докато последната не бъде извършена. Прекалено прибързано решение, но не смятам, че е имал кой знае какъв избор. Предполагам знаеш какво се случи по-нататък, тъй като ти беше главното действащо лице.
— Натъкнах се на Блийс, точно когато правеше поредния си ход. Нямах кой знае какъв късмет.
Той повдигна рамене.
— О, можеше и да имаш — ако беше спечелил и ако бе имал възможност да направиш нещо срещу Блийс. Малшанс, макар и не съвсем. Тук вече конкретните им съображения започват да ми убягват, но вярвам, че цялата атака всъщност се е основавала на някаква заблуждаваща противника маневра.
— Защо?
— Както вече ти казах, не знам. Но Ерик се намираше там, където искаха да бъде. Може би просто не трябваше да наричам това атака.
Поклатих глава. Прекалено много, прекалено бързо… Повечето от фактите изглеждаха достоверни, след като се пресееха от пристрастията на разказвача. Но въпреки това…
— Не знам… — започнах аз.
— Разбира се, но ако ме попиташ, ще ти кажа.
— Кой беше третият член на групата ви?
— Същият, който ме и наръга, разбира се. Иска ли ти се да рискуваш с едно предположение?
— Не, ти ми кажи.
— Файона. Цялата работа беше нейна идея.
— Защо не ми го каза веднага?
— Защото просто нямаше да останеш достатъчно дълго, за да чуеш останалото, което имам да ти кажа. Щеше да се втурнеш, за да я задържиш, да откриеш, че вече я няма, да вдигнеш на крак всички останали, да започнеш разследване и да изгубиш много ценно време. Все още можеш да направиш всичко това, но поне успях да си осигуря вниманието ти в продължение на предостатъчно за мен време, за да те убедя, че знам много добре с какво съм се захванал. Сега, когато ти казвам, че най-важното всъщност е времето и възможно най-скоро трябва да чуеш и останалото, което имам да ти кажа — за да има изобщо Амбър някакви шансове — по-добре е да ме изслушаш, отколкото да преследваш някаква побъркана жена.
Вече почти се бях надигнал от стола си.
— Не трябва ли да я преследвам? — попитах го.
— Да върви по дяволите, поне засега. Имаш много по-сериозни проблеми. Най-добре, седни.
Така и направих.
X
Сал от лунни лъчи… призрачни факли, подобни на пламъците в черно-белите филми… звезди… няколко тънки нишки мъгла…
Облегнах се на парапета и отправих поглед към света… Абсолютна тишина владееше нощта, прогизналият от мечти град, цялата вселена, която се виждаше оттук. В далечината — морето, Амбър, Ардън, Гарнат, фара на Кабра, горичката на еднорога, гробницата ми на върха на Колвир… Смълчани, там отдолу, въпреки това очертани съвсем ясно, далечни… Гледка от божи поглед, бих казал, или пък от погледа на душа, освободила се от тялото и издигаща се все по-нависоко и по-нависоко… Среднощ…
Бях там, където призраците си играеха на призраци, където поличбите, знаменията, тайните знаци и оживелите желания се промъкваха през нощните улици и високите чертози на двореца в небесния Амбър. Тир-на Ногт1… Царството на вечната младост.
Обръщайки се с гръб към парапета и знаците на мирския свят отдолу, аз се вгледах в улиците и тъмните тераси, в замъците на господарите и кварталите на простолюдието… Лунната светлина беше силна в Тир-на Ногт, сребърни нишки се преплитаха върху фасадите на всяко едно от местата, оживяло някога в нашето въображение… С тояга в ръка, аз продължих напред, странниците се движеха около мен, появяваха се по прозорците, по балконите, на пейките, на портите… Преминавах невидим, всъщност на това място аз самият бях призрак, независимо от какво точно се състои един призрак…
Тишина и сребърни нишки… Само почукването на тоягата ми, при това почти приглушено… Мъглата се спускаше все по плътно към сърцевината на нещата… Дворецът се превърна в бял пламък от мъгла… Роса, подобна на капчици живак върху прекрасните жълточервеникави цветчета и стъбълца в градините, покрай алеите… Изгряващата луна пробождаше очите подобно на слънцето по пладне, звездите засенчени, затъмнени от нея… Тишина и сребърни нишки… Блясъкът…
1
Едно от многото ирландски наименования за царството на прекрасните и неопетнени с нищо жени, в което смъртта и страданията не съществуват. В ирландската литература то се намира или отвъд морето, или в надгробната могила — Б.пр.