Небето над мен стана по-ярко, цветовете и сенките позагубиха част от желанието си да се менят своеволно. Пламъците наоколо започнаха да утихват. Добре. По небосвода взеха да се мяркат облаци. Чудесно. Скоро зад един от тях се появи стабилен блясък. Великолепно. Когато облакът се отместеше, над земята отново щеше да грее слънце.
Погледнах назад и с изненада установих, че все още съм преследван. Това, обаче, лесно можеше да се дължи на неправилния ми подход към аналога на преследвачите ми в тази Сянка. Няма смисъл човек да се заблуждава, че се е погрижил за всичко, когато изменя Сенките бързешком. Затова…
Промених ги отново. Скалата постепенно излезе от траекторията си, формата й стана малко по-различна, съпътстващите я камъни изчезнаха, а тя се упъти по права линия в посоката, която трябваше да се превърне в запад. Облаците над главата ми се разпръснаха и над земята грейна бледо слънце. Скоростта ни се увеличи. Вече сигурно всичко беше наред. Без съмнение се бях озовал в друг свят.
Ала не се оказа така. Когато пак погледнах назад, те продължаваха да ме гонят. Вярно, бях спечелил известна преднина. Но групичката въоръжени мъже все още ме преследваше.
Е, добре. Случват се понякога такива неща.
Имаше, разбира се, две възможности. Тъй като мислите ми бяха доста объркани от доскорошните събития, сигурно не бях направил безупречно промяната и ги бях издърпал със себе си. Или бях съхранил цяла константа, когато е трябвало да й наложа частична промяна — по-точно, бях сменил мястото, като несъзнателно съм изискал и елементът преследване да остане. Значи хората бяха други, но въпреки това ме гонеха.
Потърках отново глезена си. Слънцето стана по-ярко и почти оранжево. Порив на вятър от север вдигна стена от прах и пясък зад мен и скри групичката от погледа ми. Устремих се още по-бързо на запад, където сега се извисяваше планинска верига. Времето беше във фаза на изкривяване. Състоянието на глезена ми стана малко по-добро.
Починах си за минута. Скалата ми беше удобно превозно средство, доколкото бе по силите на парче камък. Нямаше смисъл да се втурвам напред презглава, когато всичко изглежда си вървеше гладко. Изтегнах се с ръце зад тила и загледах как планините постепенно се приближаваха. Замислих се за Бранд и онази кула. Мястото несъмнено беше същото. Всичко съвпадаше с картината, която той ми бе показал. С изключение на стражите, разбира се. Реших да кривна към една известна ми Сянка, да събера свой собствен отряд, после да се върна и да ги избия до крак. Да, тогава всичко щеше да бъде наред…
След известно време се изпънах, претърколих се по корем и погледнах назад. Проклятие, те още ме преследваха! Дори бяха станали повече.
Естествено, много се ядосах. Да върви по дяволите измъкването! Те си го просеха и беше време да си го получат.
Изправих се. Глезенът ми беше доста отекъл и почти безчувствен. Вдигнах ръце и затърсих Сенките, които ми трябваха. Намерих ги.
Скалата бавно започна да променя правия си курс в дъга и се насочи надясно. Завоят стана по-остър. Описах парабола и като набирах скорост, полетях към тях. Нямах време да вдигам буря зад себе си, макар да си помислих, че щеше да е хубав детайл, ако го бях направил.
Връхлетях върху им — вече бяха повече от двайсет души — и те благоразумно се разпръснаха. Неколцина, обаче, не успяха да се дръпнат, а аз описах още една крива и се върнах колкото можех по-бързо.
Порази ме гледката на няколко трупа, които се издигаха към небето, а от тях капеше кръв. Два бяха вече високо над мен.
Налетях върху стражите за втори път, но сега видях, че няколко души се бяха вкопчили в скалата, докато минавах. Първият, който успя да се покатери отгоре, измъкна меча си и ме нападна. Аз блокирах ръката му, избих оръжието и хвърлих мъжа обратно долу. Предполагам, че тогава съм забелязал онези шипове върху опакото на ръцете им. Той ме бе одрал с единия от неговите.
През това време бях станал мишена за някакви особено оформени, покрити с бодли обръчи, които идваха отдолу, още двама души се изкатерваха върху скалата, а няколко други изглежда вече се бяха озовали на нея.
Е, дори и Бенедикт понякога отстъпва. Поне щях да накарам оцелелите да ме запомнят задълго. Оставих на мира Сенките, откъснах закачилия се на гърдите ми бодлив обръч и другия от бедрото ми, отсякох ръката с меча на единия от стражите, ритнах го в корема, паднах на колене, за да избягна замаха на следващия и с моя меч го ударих през краката. Той също падна през ръба.
Още петима се катереха по края. Отново се носехме на запад, като оставяхме някъде към десетина от живите да се прегрупират на пясъка зад гърба ми, а небето над тях бе изпълнено с капещи трупове.