Първите, които слизат на брега, са петима млади джентълмени от Грейс Ин: стажант-юристи, които търсят развлечение от обучението си. За Бианка те изглеждат нелепо млади, за да рискуват портмонето и тялото си на Банксайд. Брадите им са оскъдни и имат повече пъпки от току-що оскубана гъска. Иска ѝ се "Джакдау" да е все още отворен. Поне щеше да може да ги държи под око, да им казва кои зарове и развратници да избягват, кои улички да избягват, ако останат сами. Но тази вечер само се сдържа да не им изкрещи да се махнат от пътя ѝ. Когато лодката, която е избрала, е празна, тя извиква на водоплавателя: "На добър час, господин Фрер. Ще вземете ли билет до стълбите на болница "Савой"?
Лодкарят вдига поглед. Вие, госпожице Мертън? Болницата "Савой"? Нищо нередно, нали?
Нищо нередно, господин Фрер - лъже тя. Мисли си, че е забелязал вълнението в мен. Опитва се да оправи лицето си. "Имам някаква работа в Ковънт Гардън, това е всичко.
"Да чакам ли пълен товар, за да тръгна нагоре по реката, или бързате?
"Бързам, господин Фрер - ако това не ви е в тежест.
"Тогава имате късмет, госпожо. Приливът е все още на течение.
Бианка прави всичко възможно, за да се настани на кръста. Осъзнавайки, че лявата ѝ ръка барабани по дъската, тя бърка в роклята си за чантата.
Опирайки се във веслата, без да нарушава ритъма, ветроходецът Фрер поклаща глава. "Няма да има нужда от това, госпожо Мертън. Вие и д-р Шелби излекувахте моята Магс от треската. Беше последната дванадесета нощ. Кажете думата и ще ви закарам до Оксфорд и обратно, и то два пъти в Деня на встъпването в длъжност, и всичко това безвъзмездно.
Бианка му се усмихва с благодарност. Тя прикрива студения страх в корема ѝ, който няма нищо общо с издигането и спадането на каруцата, докато тя се движи покрай Парижката градина към Уайтхол. От мига, в който Роуз Монктън влетя през вратата, господарката ѝ размишлява върху вероятността един от най-могъщите мъже в кралството с радост да остави настрана всичко, което го занимава тази вечер, само за да даде аудиенция на собственик на таверна в Банксайд без таверна.
В случая тя не разпознава дежурния портиер в Сесил Хаус. Той от своя страна не я разпознава. А дори и да го познае, Бианка знае, че той е само първият трънлив храст в цял гъсталак, разположен около секретаря на кралицата, който става толкова по-гъст, колкото повече човек се опитва да проникне в него. Тя възприема тон, който според нея може да звучи авторитетно.
Аз съм съпруга на един от лекарите на сър Робърт - започва тя. Дори сега това ѝ звучи странно. "Трябва да говоря със сър Робърт. Това е спешно.
"Казвате, че е лекар на сър Робърт?
"Д-р Никълъс Шелби. Сигурно сте го виждали да минава през тези порти досега.
Портиерът кимва. "Младият човек, който не прилича на лекар?
"Това е той.
"А вие сте неговата съпруга?
"Да. Аз съм госпожа Мертън.
"Но вие казахте, че сте съпруга на д-р Шелби.
"Аз съм.
"Тогава защо сте госпожа Мертън, а не добрата съпруга Шелби?
Аз съм и двете - казва тя, без да има време за английската практика на заместване с брак.
"Как може едно тяло да бъде едновременно двама души?
"Трябва да говоря със сър Робърт.
"За какво?
"За един секретен въпрос.
"Трябва да знам повече, преди да мога да предам съобщение.
Челюстта на Бианка се сковава. "Казах ви, че съм съпруга на неговия лекар. Става въпрос за гнойна пъпка, която трябва да се отстрани.
Дори в сумрака Бианка вижда насладата в очите на пазача. Той се наслаждава на това как откровението ще изиграе роля пред останалите слуги, когато им каже, че синът на лорд-касиер има цирей някъде по августейшата си особа.
"Гнойник - къде?
Бианка му се усмихва мило.
"Охранява портата му.
По-малко от десет минути по-късно тя се оказва седнала на седалката до прозореца до висока колона от многостенно стъкло, оцветено в оранжево от залязващото слънце, взира се втренчено в камината, издълбана с емблемата на Сесил, и се опитва да забави бясното биене на сърцето си, като безмълвно брои монотонното тиктакане на изящен френски часовник.
Никълъс няма представа колко време е минало, откакто Уинтър го избута през вратата на тази нова стая. Но поне настаняването му се е подобрило. Преместиха го от стария дърводелски магазин в по-малкото крило на Есекс Хаус. Може би по застоялата затвореност на въздуха той усеща, че то е било използвано като склад за неща, които вече не са необходими за комфорта на графа: мебели, които са излезли от мода, кашони с дрехи, които вече не заслепяват, хора... Подът е покрит с плочки, бяло-червен зигзаг, който го кара да мисли за кръв, стичаща се по дъските на скеле. Чуди се дали тук са държали Лопес, докато са замазвали зейналите пукнатини в делото си срещу него.