Опитва се да заглуши звука на гласа ѝ, докато върви. Но думите ѝ на раздяла са студен вятър, който духа в ушите му.
"Не отлагай, Николас. Не го оставяй твърде дълго. Не мога да посрещна това, което предстои, сама. А времето е много малко.
35
Затворът Маршалси, Банксайд,
2 октомври 1594 г.
В болнавата сива светлина, проникваща през дъжда, който се стича по прозореца от оловно стъкло, Роуз Монктън се измъква от прегръдката на съпруга си. Тя усеща нежеланието му да я пусне, сякаш големите му пръсти вече са започнали да се сковават след дългото падане от бесилото.
Каква е паметта ти, Усбенд? - пита тя, като отчита, че той изглежда малко отслабнал, откакто го е видяла за последен път. Мисли си, че голямата му кестенява брада ще се нуждае от добро подстригване. И ще му трябва чиста ленена риза. Църковният съд ще се наложи да го убеждава много, но само от Нед ще зависи да се спаси.
"Моята памет?
Той изглежда объркан от въпроса ѝ.
"Да, твоята памет. Каква е тя?
Забравих ли нещо, съпруга? - пита той с недоумение. "Знам, че не е нашата годишнина. И не е твоят рожден ден...
"Не, Usband. Нищо не си забравил. Това е прост въпрос. Колко си добър в запомнянето на нещата?
"Защо питаш, Роуз?
"Бях да видя лорд Лъмли. Той казва, че за нас няма надежда - само една. Той иска да се позовеш на ползата от духовенството.
"Иска да извикам свещеник? Нед я пита, без да я разбира. "Мисли ли, че като ми даде папско опрощение, преди да съм се "разгневила", това ще помогне?
Роуз изглежда ужасена. "Не, Usband. Ако пледираш по Книгата, присъдата ще бъде произнесена от църковните власти, а не от светски съд. Първото провинение ще се наказва само с клеймо на палеца - М, за да се покаже, че си осъден за убийство на човек - така че да не можеш да молиш за милост отново, ако извършиш друго престъпление. Не че си извършил престъпление - ти си невинен... знам това... но това е единственият начин".
Нед слага стабилна ръка на рамото на Роуз, за да спре бягството на думите ѝ. Ами какво е болният палец, съпруга, ако той свързва това, което е било разкъсано?
Сълзите отново започват да текат. "О, но, скъпи Нед, не е толкова лесно. Трябва да проповядваш от Библията - Псалм петдесет и първи - сякаш си бил пастор. И ето те без четене...
Нед ѝ предлага огромна усмивка, която спира сълзите по средата на потока.
Значи искаш да знаеш дали паметта ми е в състояние да научи това, което ще ми прочетеш - така ли?
Роуз изхърква бърз залп от воднисти вдишвания. "Аз... лежа нощем и не мога да заспя, защото плача. Знам, че госпожа Бианка ме смята за наркоманка и не мога да задържа една мисъл в главата си по-дълго от един удар на ухото, но толкова много се опитвах да измисля начин да те спася от примката. И сега лорд Лъмли предлага този шанс, но ти не можеш да четеш. Така че трябва да ти прочета, а ти трябва да го запомниш, Нед - перфектно. Ако сбъркаш, всичко е загубено. А аз знам колко е трудно да се запомни. Страхувам се, че ще забравиш.
Нед я насочва към матрака. Спуска я внимателно, тялото ѝ се сгъва покорно под натиска на ръцете му. Той сяда до Роуз и придърпва главата ѝ към възглавницата на подмишницата си.
"Там, мила, там. Не се притеснявай повече. Тази нощ ще спиш спокойно.
Тя го поглежда. Как? - пита тя. "Как да спя, като мисля само за това, че съм загубила моя Нед?
Нека ти разкажа за времето, преди да те срещна, Роуз - започва той. Тя усеща през ризата му как гласът му се разнася от извора дълбоко в него. "Знаеш добре, че бях самотен човек...
Тя кимва.
"Дните и нощите ми не бяха като на другите мъже. Живеех сред мъртвите - в криптата на моргата в болница "Сейнт Том". Знаеш това.
Още едно кимване.
"Мъртвите бяха единствената ми компания. В по-голямата си част те бяха бедни: мъже, жени, деца... скитници, бродяги, изгнаници... моряци, удавени в реката... самоубийци, обречени да лежат сами в несветена земя. Те бяха единствената ми компания. И когато излязоха от криптата, за да отидат в гроба на бедняците - в гроба на бедняците, който не беше обозначен - имаха само мен, който ги помнеше, който ги оплакваше. Затова запомних имената им. А ако нямаха име, щях да им го дам. И всеки ден отделях по малко време, за да изрека имената им - около десетина наведнъж - за да не бъдат забравени.
Нед придърпва Роуз още по-близо. Тя усеща миризмата на немитото му тяло и плесенясалата миризма на ленената му риза. Това е като балсам за нея. Той би могъл да бъде баща, който успокоява детето си, разказвайки му приказка за рицари и принцеси, дракони и кралици. Тя се чувства в безопасност за пръв път от седмици насам.
Не се страхувай за паметта ми, Роуз Монктън - прошепва той тихо, докато я целува по върха на главата, вдишвайки чистия аромат на ябълка от помадата, с която укротява дивите си къдрици, - тя е толкова остра, колкото и преди.