Когато Бруно Барани се приближава до каменния мост към Порта Портело в ранната вечер на следващия ден, мислите му се носят като облаците занзаре, които се издигат от повърхността на канала. И подобно на ухапванията им, те не могат да бъдат пренебрегнати. До момента, в който подеста се съгласява с молбата му "Арте деи Астрономи" да участва в големия парад по случай празника на Светата броеница, той не оценява колко много неща ще трябва да обмисли.
Например: къде в парада трябва да се разреши на Арте да марширува? Отпред, естествено - смело предложи Бруно. Подеста се бе изсмял на това, като бе посочил, че авангардът е запазен за най-влиятелната гилдия - най-богатата гилдия. Най-доброто, което Бруно бе успял да измъкне от надутия стар клоун, бе позиция в задната трета част, между носачите на вода и тъкачите на кошници. Това беше много неприятно. Но той можеше да живее с това; може би догодина...
След това остана въпросът за подходящо знаме. След дълъг размисъл той реши да избере тъмносиня коприна с шарка от звезди, изтъкана от позлатени конци. Знамето щеше да се носи на кръст от смърч.
Ливадите бяха нещо друго, за което не беше мислил досега. Най-новата рота на града не би могла да марширува в сегашното си облекло. Погледни братята Корио: те се обличат като разбойници. Бондони не може да си позволи да се облича по-добре от просяк, защото любовницата му и шестте им деца го оставят без толкова много скудоумие за дрехи. Така че Бруно е трябвало да плаща през носа, за да ги облече. А да намери шивач в този късен час, който да може да зашие прав шев, изисква цялата му изобретателност. И все пак, мисли си той, всичко ще си струва, когато неговият бюст бъде поставен с голяма церемония на балюстрадата на този мост, редом с другите велики мъже на Падуа.
Свиква събрание на "Арте", за да уведоми членовете му колко усърдно работи в тяхна полза и да отхвърли обичайните им оплаквания и възражения. Той е рано. Това е така, защото първо иска да види дали дърводелецът Пазолини е доставил поправените сегменти на монтировката, която носи екваториалния пръстен на сферата. Той не се доверява на окото на Пазолини. Възнамерява сам да разположи сегментите, да провери дали пасват един към друг и дали след сглобяването им образуват кръг, а не нещо, което прилича на детска рисунка.
Бруно е толкова погълнат от тези практически въпроси, че едва в мига преди да се сблъскат, забелязва мъжа, който бърза към него от противоположната страна.
Те се срещат в короната на моста. Бруно отваря уста, за да се извини. Или да протестира. По-късно няма да може да си спомни кое точно. Долавя само неясно впечатление за някой в обикновено сиво палто, кожените му полуботуши свирят стакато по паважа, на главата му има черна шапка в германски стил. Може да е чул промълвено извинение, но може и да не е чул. А ако го чуеше, то беше на чужд език. Sotto voce.
Сблъсъкът е от пръв поглед, рамо до рамо. Но той е достатъчен, за да накара Бруно - с голяма разлика по-малкия от двамата - да се спъне.
Когато възвръща равновесието си, той се обръща. Но вижда само гърба на мъжа, който изчезва в една алея, съседна на тази, от която самият той е излязъл преди малко. Той изрича грубо осъждане на чуждестранните студенти в университета и техните плачевни маниери. На Бруно и за миг не му хрумва, че може да се е изпречил на пътя на мъжа, защото е бил разсеян. Съзнанието му също така не е достатъчно ясно, за да свърже мъжа в сивото палто с описанието, което Николас е дал преди няколко дни.
Човекът, който наема склада - от друг човек, който наема склада - е предоставил на Бруно ключ за страничната врата. Бруно се е притеснил, че театралното изчукване на подходящ код на големите входни врати отпред е твърде вероятно да привлече внимание. Но когато проследява страничната стена, той вижда, че по-малката единична врата е открехната.
Чува бръмченето на мухите - усеща мириса на кръв - още преди да пресече прага с един елегантно обут крак.
Вътрешността е гореща и задушна, грижливо преградена от колоните вечерна слънчева светлина, която се процежда от високите прозорци. Те падат върху люлката на голямата сфера, преобразявайки я в олтар или скиния, посветена на някой древен езически бог. Върху една от тях лежи тяло, чиито ръце са изпънати в позата на водолаз, хванат по средата на гмуркането. Когато Бруно се приближава, малкият облак от мухи се вдига и разпръсква, като частици от душа, бягаща към небето. Бруно спира на няколко крачки от него, а сърцето му се разтуптява.