В конюшнята за надбягвания любимият жребец внезапно се вдига без предупреждение. Паникьосан, той разбива черепа на тринадесетгодишния помощник на коняря. Конярят хвърля вината върху плъх, който е видял да тича по калдъръма. Силно напрегнатите жребци са склонни към такива страхове, казва той на собственика, който го накарал да го бичува, защото се опитал да изплаши коня от името на състезател с надеждата, че той може да се нарани. Но докато новината стане общоизвестна, вече има и друго обяснение: конят се е вдигнал от ужас, когато орел - цветът на най-тъмната нощ - е кацнал на парапета на бокса му.
Мъдреците в университета на Палацо Бо се смеят на тези истории. Обикновените хора не се смеят. Италианците - напомня Бианка на Николас, докато вървят към Пиаца дей Синьори, за да гледат началото на състезанието, - често имат суеверия, които текат във вените им по-гъсто от кръвта. Но това не ги прави глупави.
Самият площад е твърде претъпкан за Бианка, така че те намират място на близката улица, където все още има място да застанат в относителна безопасност, с гръб към мазилките на къщите. Съставът на тълпата кара Николас да си представи, че цялото население на Падуа е изсипано в кофа, разбъркано с черпак и прелято по улиците. Галантите в сатенени анцузи и раирани маркучи се търкат в раменете на занаятчии в широки платове; жени в ярки рокли стоят до монаси в кафяви чували; деца се приютяват между стоманените наколенници на оръженосците и ги поглеждат с предпазливо очарование.
Хората на Подеста се оказват прекалено самоуверени. Часовата стрелка на часовника на Torre dell'Orologio все още е блокирана. Но камбаната в кулата работи. В момента, в който тя започва да бие, Подеста изпуска официалния си жезъл. В страничната уличка, където стоят Николас и Бианка, главите се обръщат с очакване към големия рев, идващ от Пиаца дей Синьори. Бианка се държи плътно за ръката на Николас.
И тогава земята сякаш запява, сякаш невидима вълна започва да тече по калдъръма. Бианка усеща как хората около нея затаяват дъх. Откъм площада се чува шум, който тя може да оприличи единствено на търкалящи се бъчви с бира по рампата към пивоварната на Джакдау. Отначало слаб, той бързо се засилва до плашещ рев.
В края на страничната уличка, откъдето се излиза на Пиаца дей Синьори, от мъглата изскача плътна фаланга от коне. Хвърляйки глави, с челюсти, които стържат върху железни парчета, с разтворени ноздри и разпръснати димки, те се втурват напред като същества, бягащи от ада. Техните жокеи яздят голи, без стремена. Облечени в копринени туники с ярки цветове, те се спускат ниско над шиите на своите жребци, хващат юздите с едната си ръка, а с другата яростно блъскат с кожена палка. За Никълъс е невъзможно да различи писъците на ужас от виковете на тълпата, които я окуражават. За кратко му се струва, че върху него се стоварва тъмна стена от вълнообразни мускули, а след това се чува рев като на планина, която пада в див океан.
И след това те изчезват. Тълпата, наредена по улицата, се обръща почти като един, за да ги гледа как си отиват. Затаявайки дъх, Николас казва: "Никога не съм виждал подобно нещо. Беше ужасяващо.
Не ми харесва начинът, по който бичуват конете - признава Бианка. "И не би искал да бъдеш бик в Италия.
Той я поглежда странно. "Бик? Падуанците също се състезават с бикове?
Не, съпруже - отговаря тя и се усмихва. "Биковете. Ако си бик, ти отрязват пищяла, изсушават го на слънце, разтягат го и правят от него камшик.
Ще го имам предвид следващия път, когато се скараме - казва той и осъзнава, че за първи път от много време насам се смеят заедно.
И тогава той забелязва, че по-нататък по улицата хората започват да се отделят от тълпата. Те тичат по посока на изчезналите коне и нещо в развълнуваността им му подсказва, че това не са просто привърженици, които се опитват да проследят хода на състезанието. Нещо не е наред. Женски писък пронизва мъглата.
О, Йезуити, стана инцидент - казва Бианка и вдига ръка към устата си.
Без дори да се замисли, Николас тича към суматохата, а Бианка е по петите му. Завивайки в края на улицата, той се блъска в гърба на тълпа от зрители, които се стремят да се изкачат. Той извиква на италиански: "Аз съм лекар, позволете ми да мина". С неохота тълпата се разделя и Николас се оказва отпред.
На улицата лежи смачкана, окървавена фигура в яркожълт венециански чорапогащник, а ужасната ѝ неподвижност е упрек към вълнението на събралите се около нея хора. През разпилената бяла коса се промъкват ручейчета кръв, които намират най-лесния път през калдъръма като първите несигурни признаци на прилив. Твърде стар, за да бъде състезател, мисли си Никълъс.