Влизайки отново на площада, той се разхожда сред набъбващата тълпа, като вдишва аромата на готвещо се месо от мангалите на продавачите. Корпус от барабанисти в ярко раирани туники тренира своите стакато татуировки. Монахиня бута старец в дървена количка, без да се интересува от това кого блъска встрани, за да намери добро място. И през цялото време все повече и повече гилдийци в изящните си ливреи се събират до знамената си като войници, които се стягат за битка.
Николас почти е направил две обиколки на площада, без да види Бруно, когато чува мъжки глас да вика: "Лекар - излекувай се!".
Обръща се и вижда позната, брадясала фигура, седнала на една пейка, с гръб към мазилката, с крака, вдигнати на масата пред нея. Размахва към него полупразна колба с вино, като пациент, който го приканва да провери урината му за дисбаланс на хумора.
"Професор Галилей! Не марширувате ли с останалите учени господа от Палацо Бо?
Математикът отмества краката си от масата. "Ти луд ли си? Един час да те ритат по петите, за да видиш как някакъв преял свещеник благославя корабче-играчка? Освен това очакват от мен да облека тази смешна тога. Ако не го направя, ще ме гледат през носа и ще ме наричат селянин. Той кимна към колбата. "Това е много по-добра компания. Изглеждаш изгубен. Присъединете се към мен. Аз ще извикам за още една чаша.
Николас стига до заключението, че тъй като бухтата се намира близо до уличката, където Алонсо пази знамето, това е най-подходящото място да се оглежда за Бруно. При тази сгъстяваща се мъгла той може да се скита по Пиаца дей Синьори цяла седмица, да мине десет пъти покрай него и пак да не го забележи. Освен това, мисли си той, ако двама от членовете му вече са били убити, значи математикът е в такава опасност, както и всеки друг в Arte dei Astronomi.
Само за момент, синьор Галилео - казва той и се приближава. "Само за да си почина преди парада, разбирате ли.
Мостът към Порта Портело се извива пред нея в тъмната нощ. Факли, вградени в парапета, превръщат лицата на героите на Падуа в зловещи карнавални маски. От другата страна Бианка вижда едва загатнатата каменна порта. Складът, който се намира малко по-надолу по брега, е невидим. Тя бърза да пресече, а подметките на обувките ѝ набиват метален ритъм, като работата на един от часовниците на синьор Мирандола.
Стигайки до отсрещния бряг, тя диша дълбоко, за да укрепи решимостта си. Решена е да запази спокойствие. Още веднъж си заповядва да не крещи, да не се бута. Кажи на Хела в очите, че искаш само да загърбиш това, което се е случило между вас. След това я помолете да отмени проклятието си.
"А ако тя откаже? Какво тогава?
Бианка се чуди откъде е дошъл този въпрос. Защото изглежда, че не е дошъл от главата ѝ. Може да се закълне, че е дошъл от мъглата. И няма как да сбърка чий е гласът: на Мария Капорети. Това е гласът на майка ѝ.
"Какво ще правиш тогава, дъще моя?
"Тогава ще си тръгна", отговаря Бианка на глас. "Ще потърся аптекаря, Тициано. Ще го помоля да набави онази кантарела, за която говорихме. След това ще направя това, което ние, Капорети, сме правили през дългите векове, откакто дадохме на Агрипина средствата да отрови Клавдий.
Тогава бъди спокойна, дъще моя - казва гласът.
И след това ехото му изчезва, а Бианка се чуди дали умът ѝ - или мъглата - си играе с нея. Тя се обръща покрай брега на канала. Водата шумоли, докато тече покрай нея, подигравайки ѝ се с дразнещи малки соколи и бълбукания, сякаш се готви да я усвои. Когато под краката ѝ се счупва клонче, Бианка трябва да потисне мисълта, че Хела изскача от нощта с протегнати ръце, за да я бутне в реката.
В кратката им размяна на реплики край статуята на Гатамелата те се бяха договорили да се срещнат пред склада. Но когато той изплува от мъглата, Бианка не може да види и следа от Хела. Поглеждайки нагоре, тя забелязва проблясъка на горяща вътре факла или кран.
Опитва огромните дървени входни врати, но те са заключени. Плъзгайки се предпазливо надолу по стената на сградата, тя открива, че вратата там е открехната.
"Хела? Там ли си?" - извиква тя тихо.
Не получава отговор и влиза вътре.
Хела я чака пред празната люлка на голямата сфера на Бруно. На светлината на фенер, поставен върху купчина големи железни зъбни колела, тя стои с разтворени крака, а обикновената ѝ рокля от хезис напомня на Бианка за по-суровите момичета, които живеели около жилището на семейството ѝ и я предизвиквали да се бие, наричайки я невръстна рожба на падуанска майка и чужденец еретик. Тя има същата самоувереност, същото желание за кавга. И е толкова различна от благочестивата прислужница от Ден Бош, колкото Бианка може да си представи. Почти може да повярва, че прислужницата е обладана.