Добре си се справила, Роуз - казва ѝ Николас. "Все още щях да съм в Есекс Хаус, ако ти не беше разпознала тази ливрея.
Роуз се намръщва. "Робърт Деверо може да е най-добрият човек в цяла Англия, граф и всичко останало, но това не му дава право да кара момчетата си да се гаврят с господин Никълъс. Изглеждаха като чифт гащи. За какво става дума?
"Някой написа някакви лъжи за мен, Роуз, това е всичко. Изпратил ги е до Есекс и други.
"Има ли име този нагъл мошеник?
"Страхувам се, че е анонимно.
Черните пръстени на Роуз се вихрят със собствена предизвикателна воля. Пухкавите ѝ бузи се обагрят от гняв. "Добре, кажи ми къде живее този майстор Нони-Маус, а аз ще извикам моя Нед обратно от Нонсуч, за да му кажа една от приятелските думи.
Никълъс се усмихва, доволен, че тя е на негова страна. "Вече съм си у дома, Роуз. Това е всичко, което има значение.
За малко - казва Бианка с предпазлив тон. 'Сър Робърт Сесил казва, че господин Никълъс трябва да напусне града, като предпазна мярка. И за пръв път се оказвам съгласна с него.
Роуз изведнъж се задъхва. "Но той не може!
Защо не може? - пита Бианка.
Роуз изглежда близо до сълзи. "Когато той замина на барбарския бряг миналата година, вие едва не умряхте, госпожо. Тя се обръща към Николас, гърдите ѝ се издигат под роклята, а очите ѝ са разширени от тревога. "И когато ти замина за Глостършир, ти също едва не умря. Тя протяга разтворените си ръце към тях, сякаш поднася скъпоценен дар. "Не виждате ли, че заминаването не е полезно за никой от вас!
Не бъди глупава, Роуз - казва Бианка. "Никой няма да пострада. Това е само за известно време.
"Колко време? Роуз иска да знае, като изтегля ръцете си и ги притиска към бедрата си.
"Само докато сър Робърт успее да открие кой отправя тези неоснователни обвинения срещу Николас.
Нед и аз ще дойдем с теб - обявява Роуз. "За да ви пазим.
Бианка е трогната от пламенността ѝ, но е непреклонна. "Ще ми трябваш ти и Нед тук, за да следите работата по "Джакдаун".
"Ще отидеш с него? Роуз изпищява, когато осъзнава.
Разбира се, че отивам с него - казва Бианка и хваща Никълъс за ръката. "Той е мой съпруг.
Вечерта е далеч от Банксайд - всъщност отвъд тясното море, в малък град на североизток от Антверпен. Млада жена, облечена в износена кафява риза, стои и се взира във фасадата на катедралата, за да влезе. Градът се нарича 's-Hertogenbosch, известен на брабантианците като Den Bosch, а името на девойката е Hella Maas.
На години тя е по-близо до Роуз Монктън, отколкото до Никълъс Шелби или Бианка Мертън. Но дотук приликата свършва. Там, където Роуз е същинска картина на пасторална пулхкавост, тази млада жена има сурова, пречупена красота. Това е красота, изкована от скръбта. Очите ѝ са дълбоки и тъмни, изпъкнали, сякаш твърде много лоши сънища ги притискат отвътре.
От голямата кула, която се извисява над нея, камбаната на катедралата започва да бие своя звучен призив. Дълбокият, басов глас кара топлия вечерен въздух да трепти, сякаш има пулс, сякаш е жив. Хела знае, че в тесните канали на Биннендиезе, които преминават през града така, както вените и артериите преминават през собственото ѝ тяло, водата ще се вълнува съгласувано. Тя ще накара сенките да танцуват под малките мостчета, които сякаш изникват между скалите от мъхеста тухлена зидария.
Хела е дошла в голямата катедрала "Свети Йоан Евангелист", защото е чула какво се крие в нея. Ако не беше отец Вермейрен, щеше да дойде по-рано, но свещеникът е едър на ръст и глас, а намръщената му физиономия я плаши. Тя не би предположила, че той ще я предаде на испанския гарнизон като смутителка на спокойствието, а тя твърде добре познава мащабите на жестоките им изстъпления.
Изгнанието, което сама си е причинила, ѝ е струвало скъпо. Липсва ѝ присъствието на месата и знае, че Бог ще види отсъствието ѝ. Но днес тя е събрала цялата си смелост. Защото днес е единственият ден от седмицата, в който отец Вермейрен застава пред паството и отваря Божия прозорец, за да може всеки да види миг от Неговия велик план.
Хела чака мълчаливо, докато жителите на Ден Бош бързат покрай нея в мрака отвъд голямата врата. Тя вижда твърдите търговци на платове, чиито лица са изпъстрени с бразди на примирение от безкрайната битка да се конкурират с английския внос; издръжливите дребни говедовъди, които могат да намерят пасища дори на почва, станала гъбеста от твърде много дъждове и твърде високо ниво на подпочвените води; добре облечените търговци, които сега търсят печалбите си в Антверпен, а не в Кьолн; испанските войници от гарнизона, още по-набожни от местните духовници и също толкова опасни. Някои от тях срещат погледа ѝ с миг на разпознаване, макар че сега те са по-малко, отколкото при първото ѝ пристигане в града.