Защо не падам на колене от ужас - чуди се той. Може би защото ужасът е станал толкова познат спътник по време на самотния му затвор. Той го познава като стар приятел. Сега не може да го ухапе по-силно.
Докато не му кажат, че това трябва да стане днес. В Тайбърн.
Екзекуцията за държавна измяна си има етикет. Независимо дали става дума за тържествена изповед или за страстен протест за невинност, се изисква обръщение към тълпата. И осъденият трябва да стои гол, докато се подготвя за напускането на този свят, точно както е бил, когато е дошъл в него.
Палачът разкъсва мръсната риза от гърба на д-р Родериго Лопес. Той обръща бледото, треперещо тяло към тълпата. Погледнете - сякаш казва той, - не виждате ли петното на вината върху набъбналата бяла плът?
Обичам кралицата, както обичам и нашия Господ! вика Лопес.
"Папистки предател!" - вика някой. Другите се впускат в хор: "Подъл евреин... испански убиец..." Последната обида го наранява повече от останалите. Той е португалец, а не испанец. Испанците са негов враг, както и на хората, които сега сипят обиди и плюнки по него.
Когато палачът поставя грубата конопена примка около крехката шия на Лопес, за да започне бавното ужасно пътуване, в самотната, измъчена душа на лекаря отекват думите на човека, запалил огъня, който поддържа религията на кралицата - Мартин Лутер: Всеки човек трябва да прави две неща сам... сам да вярва и сам да умира.
В един друг живот мъжът, който наблюдаваше тълпата, беше някой значим човек. Но това е било преди падението му.
Той също е лекар - някога най-прочутият анатом в Англия, с внушителен ръст и подходящ глас. Имало е време, спомня си сър Фулк Вейзи, когато е бил проконсул на лекарската професия. Време, в което е можел да си позволи да присъства на екзекуция с копринени чорапи и вносни ризи от Брюж. Оттогава той се е свил малко. Репутацията му е изчезнала, а с нея и доходите. Имението във Воксхол също е изчезнало, продадено е на някакъв самонадеян началник на гилдията на рибарите. Скъпият брокатен анцуг, който носеше по време на властните си разходки по улица "Найтрайдър" до Лекарския колеж, сега е измачкан и избледнял като покривалото на стар стол. Той вече не разполага със свободни пари, за да го замени. Сега му остава само да прави прочиствания и да взима кръв като селски бръснар-хирург.
Сър Фулк Вейзи знае точно кой е виновен за тази разруха. Като човек, който цени внимателното счетоводство - поне когато е имал имоти и вещи за отчитане - той е съставил правилна сметка. Тя не съществува на хартия. Тя не може да бъде представена като сметка. Въпреки това колоните в главата му са подредени грижливо: всяко унижение, всяка обида, всеки отвърнат поглед и неотговорен поздрав, всяка отменена покана... всичко това е оценено и вписано в счетоводната книга.
А къде е сега човекът, на когото трябва да се представи тази сметка? В заплатата на сър Робърт Сесил, ето къде. Лекарят на зле образования по-малък син на лорд Бъргли. Предпочитан от самата кралица, ако това, което е чул Вейзи, е вярно - макар че не може да си представи как Нейна милост може да издържи да слуша дивите, еретични идеи на този човек. Според Вейси тези незаслужени дарения са лихвите по дълга, който нещастникът има.
С дистанциран професионален интерес Вейси наблюдава как палачът взема ножа си и посича борещия се старец на ешафода. Той кима с глава на тренираната лекота, с която се разтваря набръчканият бял корем, разпръсквайки върху дъските горещите перлени мехури. Гледа как кръвта се разлива по ръба на платформата. За миг вижда себе си как се изкачва по стъпалата и инструктира тълпата за вътрешното функциониране на човешкото тяло.
Брадвата замахва и разчленява все още дишащото тяло на евреина със звук, подобен на този, с който някой пуска четири тежки чувала с брашно в бърза последователност. След това един последен удар завършва окончателно зловещата маска. Екзекуторът вдига главата за вече пурпурната ѝ брада.
И в този миг човекът, който гледа от тълпата, забравя за струпването на потни тела, които го притискат с такава груба познатост. Миризмата на непрани платове и полуизядени коняци, на евтина бира и развалени венци изчезва напълно от ноздрите му. На нейно място, сякаш носена от симпатичен летен бриз, сър Фулк Вейзи смята, че усеща слабия, но отчетлив аромат на отмъщение.