Интериорът е в сянка, а изображенията в големите витражи на сакристията са плоски и безжизнени. Около него се движат неосъществените форми на богомолците, които спокойно заемат местата си по пейките; седят, свели глави в молитва; стават, за да си тръгнат. Две монахини, качулки в бледокафяви навици, завързани на кръста с възел, се редуват да палят свещи с едно светещо кандило, стъпките им се губят в ехото на пещерата на наоса. Никълъс усеща странен успокояващ натиск върху тялото си, сякаш молитвите на вековете все още се таят.
Любопитството, а не нетърпението, го кара да стане от пейката и да се разходи по южната стена на наоса. Отговаря с предпазлива любезност на мърморещото признание на висок мъж в тъмносиня гражданска рокля и набрашнен калпак, който минава покрай него в компанията на много по-млада жена, която може да е съпруга, дъщеря или слугиня; безстрастното ѝ лице не му дава никаква представа. Той отвръща с водниста усмивка на закръглен бургазлия с огромно достойнство, чиято всяка стъпка се изтъква с бастун, сякаш това е въпрос на ред в съда. Знае, че би трябвало да ги смята за еретици, но те изглеждат толкова обикновени: хора, които се занимават с живота си и се надяват да намерят тук обещание за спасение. Накрая се оказва, че е обхванат от усещане, което не може да определи. Усещане за завръщане? Със сигурност не. Помогнал е да се осуетят католическите заговори срещу собствената му родина, служил е на човек, който е толкова непримирим към папската ерес, колкото е възможно да бъде. И все пак сега Никълъс трябва да си признае - в собствената си изповед - че винаги е бил неохотен новобранец в свещената война на Робърт Сесил. И как една вяра може да бъде ерес, когато жената, която той обича повече от живота си, я приема?
Обмисляйки тези въпроси, той се озовава пред тясна арка, вградена в стената на катедралата. Вратата е отворена, придържана от здрава желязна кука. Вътре светлината на свещта танцува в някакво неподозирано течение. Отново от любопитство Николас надниква вътре.
Гледа в нещо, което някога е било страничен параклис, неизползвано светилище, чийто светец е излязъл от мода и е бил премахнат. По гладките каменни стени се виждат празни форми на местата, където някога е имало фрески. В пода има дупки за парапети, които да държат набожните на безопасно разстояние. Дебел каменен контрафорс - част от костите на сградата - я разсича почти на две, оставяйки част от нея в тъмнина. Но вниманието му е привлечено от нещото, което се намира непосредствено срещу вратата. В продължение на няколко мига Николас не може да осмисли това, което вижда.
По-късно той ще каже, че любопитството го е накарало да влезе в малкия параклис. Но в сърцето си ще признае, че е било нещо по-тъмно. Защото, когато образите, които се извиват пред него, изведнъж се подреждат в разбирането му, Николас осъзнава, че гледа директно в самия ад.
"И накрая, отче, изповядвам греха на похотта. Аз желая съпруга си. Наслаждавам се на удоволствието, което той ми доставя...
Отвъд малката решетка на изповедалнята цари тишина. Това е мълчание, което изисква да бъде запълнено. Бианка усеща как лицето ѝ започва да изгаря от смущение.
"... често.
Там. Тя го е казала. И то на един красив млад свещеник.
За нейна изненада през решетката на екрана тя получава топъл кикот. Това я стряска, защото ако Бог ѝ говори чрез този мъж, значи и той се кикоти.
' "Колко по-добра е твоята любов от виното? И твоите масла са по-добри от подправките?". Гласът е меланхоличен, но изненадващо познавателен. "Книгата на Соломон, дете", обяснява отец Албани. 'Тя ни казва, че Бог плаче при брак без любов. В това, което описваш, няма грях.
Тя не очакваше изповедта да завърши така. Все още изчервена, Бианка добавя: "И аз изповядвам греха на нетърпението, отче".
"Дори Бог понякога е нетърпелив, дъще. Това е много малък грях.
"Искам да кажа, че се притеснявам, защото все още не съм се сдобила с дете".
Това е вярно, напомня си тя. Тя не става по-млада. Една жена в началото на трийсетте си години би трябвало вече да е дарила съпруга си със син. Още един пропуск в дългата поредица от грешки, които смята, че трябва да признае на отец Албани.
Сигурен съм, че има още много време - казва ѝ отец Албани.
Време. В съзнанието си Бианка вижда малкия часовник на масата в кабинета на Робърт Сесил, чийто механизъм щрака неумолимо. Вижда отпечатаните думи на стихотворението на майстор Шекспир, което бе чела, докато Никълъс бе влачен към Есекс Хаус: Воювайте срещу пропорционалния ход на времето...