Мислех да намеря парчето готово - чува Николас. "Защо не е опакована и готова?
"Епископ Джилбурт протестира срещу преместването ѝ, дон Антонио. Тя е част от структурата на катедралата още от времето, когато е била нарисувана за първи път.
"Протестира?" - казва другият мъж. "Епископът би трябвало да смята за чест, че ще може да я подари на Негово императорско височество ерцхерцога. Макар че трябва да кажа, че само един Бог знае защо някой би искал да запази такава гротеска.
Картината е нарисувана от Йеронимус ван Акен, син на Ден Бош - казва Вермайрен. Господин епископът смята, че трябва да остане тук.
Това не интересува моя господар - казва пренебрежително испанецът. "Ако искате тази катедрала да остане катедрала, а не да се превърне в баир за добитък, ще накарате работниците си да я покрият и да я натоварят на каруцата, така че аз...
Когато испанецът спира по средата на изречението, Николас чува още стъпки по плочника. Отец Вермейрен извиква, като се връща към холандския език: "Кой сте вие? Какво искаш? Не виждате ли, че съм зает тук?
В следващия момент се чува звук, подобен на този, който се разплаква от внезапен пристъп на стомашни спазми: дълбоко, стенещо бълбукане, последвано веднага от тъпия удар на човешко тяло в твърдия камък. След това внезапното тракане на стоманено острие по плочите, последвано от един-единствен висок вик - мъжки - изпълнен с агония.
Зад колоната Николас реагира, без да се замисли. Лекарските му инстинкти побеждават желанието му да остане незабелязан. Краката му се раздвижват без заповед на волята. Когато излиза от сянката на каменната зидария, той едва не е съборен от равновесие от мъж, който бяга от камерата, изчезвайки в тъмното тяло на църквата.
Сега вижда, че освен него в камерата са останали още трима души. Един от тях е отец Вермейрен. Той лежи по гръб, едната му ръка е изхвърлена зад гърба му, другата е по корем, а краката му са изкривени настрани. Очите му гледат безразлично към сводестия таван. По количеството пурпур, което се разстила по черния плат на мантията му, изглежда, че пред очите на Николас той е в процес на преобразяване в кардинал.
Другият мъж - едър, с изгоряло от слънцето лице и грижливо подстригана брада - лежи близо до него, като главата му почти докосва тази на свещеника. По жълтата ризница и скъпите бричове, разкроени така, че да се вижда копринената подплата, Николас вижда, че това не е свещеник, а испански офицер. Подобно на Вермайрен, очите му са широко отворени. Но в тях все още е останал зашеметяващ живот, пламък на свещ, който изглежда на косъм от угасване. Изглежда, че гърлото му е прерязано. Кръвта се стича гъсто от прерязана артерия и маже камъните. Близо до него лежи кинжал, чието острие е дълго колкото мъжка предмишница. То е покрито с кръв.
Третият от това кръвожадно трио е единственият жив.
Никълъс гледа тъмнокоса млада жена с високи, куполообразни вежди и очи, които изглеждат почти прекалено големи за лицето, макар че той отдава това на ужаса. Обикновената ѝ рокля от плат е обилно опръскана с кръвта, която убиецът така щедро е разпръснал из стаята. За миг той почти вярва, че тя е една от измъчените грешници, избягала от картината в света на все още неосъдените. Тя прави реалността си неоспорима едва когато започва да крещи.
11
За Николас следващите няколко минути преминават във водовъртеж, който напълно изтласква от съзнанието му мъченията, изобразени в триптиха. Той трябва да се занимава с истински ужаси. Въпреки всички усилия, които полага, за да спре кръвта, изпомпваща се от гърлото на испанеца, очите на мъжа бавно се притъпяват. Накрая в тях не се отразява нищо: нито болка, нито страх... нито живот.
По това време залата е пълна с хора, които крещят на холандски или испански. С изключение на отец Албани и Бианка, те не постигат нищо друго, освен да разбъркат хаоса като вещици около котел. Капитанът на испанския гарнизон пристига, извадил меча си дори в този Божи дом. Съдейки по дивата му жестикулация и по суровата физиономия и треперещия отговор, който предизвиква у събралите се свещеници и монахини, той изглежда иска да обеси всички по дърветата около площада Маркт. Николас, който се е грижил за ранените испанци, взети от бойното поле, му извиква "Медико!", което поне забавя незабавното им линчуване.