Не усещате ли това, което аз усещам? - пита тя с лека усмивка на превъзходство на устните си.
"Каква миризма?" - пита Бианка, чудейки се дали има предвид блатистата миризма на полето.
"Миризмата на пламъците.
Тук няма нищо за горене - казва бързо Николас.
Аз говоря за пламъците на вечния съд - обявява Хела. "И ние сме тези, които отворихме вратата, за да влязат.
През четирите дни, откакто са напуснали Ден Бош, те са свикнали с тези внезапни обречени изказвания. Те сякаш идват от нищото. Обикновено Хела дори не прави пауза, както сега, а продължава да върви неумолимо напред, като забива в пътя върбова клонка в дясната си ръка, сякаш всяка крачка напред трябва да бъде спечелена в битка. Но те оставят у Бианка чувство на предчувствие. В досегашния си живот тя е имала своите моменти на странна прозорливост - обикновено не за добро. Предсказанието не е нещо, което тя приема с лека ръка.
Става въпрос за картината, Хела - за картината в катедралата в Ден Бош? - пита тя нежно.
Николас затваря очи в знак на примирение. Вече знае, че не бива да задава такъв въпрос.
Опитах се да ги предупредя - отговаря слугинята, като забива върха на върбовия бастун в дъските на моста. Казах на отец Вермайрен, че ако остави моста на публично място, той ще предизвика същите тези ужаси. Но той каза, че това е просто картина и че ако се молим усилено, това ще ни гарантира, че никога няма да ни сполети подобно нещо. Сега той е мъртъв и испанците ще се отнесат жестоко с жителите на неговия град". Тя нанася на моста последен, остър удар с върбата, сякаш за да го избави от мъките му. "Защо хората не ме слушат?
Без да чака отговор, тя продължава решителния си марш.
Бианка вижда само гърба ѝ, но знае, че на лицето на девойката ще се появи онзи тъжен, ефирен поглед на почти плачевно предчувствие, с който е свикнала. Тя прошепва на Николас: "Още дори не сме във Франция, а до прохода Сен Бернар има много дълъг път".
Дай ѝ време - казва той тихо, а устата му е близо до ухото ѝ. "Тя е станала свидетел на две жестоки убийства отблизо, а ти си видял какво са способни да ѝ направят жителите на града.
"Прав си, разбира се. Трябва да бъда по-благосклонна - казва Бианка и вдига раницата си в по-удобно положение, за да облекчи образуващите се по раменете ѝ мехури. Тя тръгва отново след фигурата, която крачи така решително напред, оставяйки Николас да я последва.
Би предпочела да изхвърли Хела Маас от мислите си, но в пустия полендер няма какво да я разсее. Ако дори половината от това, което твърди Хела, е вярно, то тя е много необичайна млада жена. Когато Николас отново я попита как е успяла да говори толкова добър английски, този път тя му отговори: Лайденския университет.
"Вие сте учили в университет? Бианка беше казала със страхопочитание, спомняйки си как професорите в Палацо Бо в Падуа се бяха изсмяли на собственото ѝ искане да учи медицина там. Тя се опита да сдържи завистта в гласа си, като си каза, че все пак тогава е била само на осем години.
Научих английски, латински и италиански - беше й казала Хела. "Служех на учените мъже там и ги слушах внимателно. Те ми даваха да чета книгите им. Но не ми позволиха да се дипломирам, защото Бог ме е създал от реброто на Адам. Казваха, че това не е редно за човек от моя пол.
Бианка веднага изпита известно съчувствие, подкрепено от факта, че в гласа на девойката нямаше и капка гордост. Тя можеше да претендира за нищо повече от малък талант да боде и напръстник.
Освен че владееше няколко езика, Хела Маас, изглежда, можеше да рецитира от "Елементите" на Евклид, да назовава присъстващите на Полярната звезда, да познава магията, съдържаща се в някои числа, и да говори уверено по темата за майстор Коперник и неговата теория за космоса. Бог е благословил жените от моето семейство с големи дарби - бе обявила тя.
Като я гледа сега, устремена фанатичка в рокля назаем, която крачи през пустия пейзаж, сякаш бяга от невидим враг, на Бианка ѝ хрумва, че в някакъв момент Бог е променил решението си. Превърнал е благосклонността в наказание. Но как и за какъв грях, Хела Маас все още не им е казала.
В Банксайд от пепелта на старата кръчма се издига нова "Джакдау". Дъбовата рамка е вдигната, тухлените стени са завършени, стъкларите са заети с поставянето на стъклените ромбове в оловните рамки, а майсторите се катерят по гредите с увереността на моряци, които се издигат в такелажа на кораб в морето.