Това не е някогашният Джакдау. Как би могло да бъде? Като начало, стените са твърде прави. Те не са провиснали под тежестта на вековната немарливост. Там, където някога дървеният материал е бил гладък и потъмнял от опушената патина на старостта, сега той е нов и с цвят на мед, носещ грубите следи от рязане с трион, длето и брадва. От оригинала са оцелели единствено комините, варелът в двора, където се е приготвял луканката, и изрисуваният знак на кръчмата, който някога е висял над алеята. Вярно е, че е малко обгорял. Но е оцелял. Роуз и Нед са се зарекли да не го закачат отново на мястото му, докато Бианка и Николас не се върнат откъдето и да са в момента.
Стабилният напредък позволи на Нед да проследи следата, дадена му от вехтошаря Джайлс Хънт. Той направи няколко пътувания през реката до водните стълби на Блекфрайърс. Часове наред се мотаеше около кея, бродеше по хълма Сейнт Андрюс, по Темза Стрийт или по уличките около замъка Бейнардс, привидно поредният гражданин, който има щастието да разполага с време. Но досега не е успял да зърне кариерата си.
Отначало неведнъж въображението му си играеше с него и караше огромната му фигура да се сковава за миг, когато забелязваше плешив мъж, слаб мъж, протрит жартиер, чифт евтини вълнени маркучи... Но винаги човекът, когото виждаше, беше твърде плешив или недостатъчно плешив; твърде слаб, твърде дебел, твърде млад, твърде стар. Сега успя да обуздае малко импулсивността си.
Мислил е да се откаже. Роуз се чувства неудобно от тези пътувания през реката. Той знае колко много се страхува, че той ще се върне към старите си методи, когато не е знаел друг начин да се справи с възраженията на света срещу него освен огромни количества бира и използването на юмруци. Но защо, чуди се той, тя смята, че той може да рискува да се върне там? Особено сега, когато Роуз е сигурна, че чака дете.
Това само по себе си е достатъчно чудо за него. Имаше време, когато Нед имаше за компания само мъртвите, а единственият му дом беше криптата на моргата в "Сейнт Том", където работеше за жълти стотинки като портиер. Почти беше повярвал, че Бог е предвидил да живее отделно от живите, че не бива да има място в света над земята. Не възнамерява да направи нищо, което да го изложи на риск да бъде погребан втори път.
Само още няколко посещения, казва си той, докато се връща към водните стълби на Блекфрайърс. Две... може би три. Четири отвън. В края на краищата малкият задник не може да остане скрит завинаги.
15
Реймс, Северна Франция, 20 юли 1594 г.
Равнинните блата на Брабант са отстъпили място на вълнистата зеленина на Шампан. Изминали са две седмици, откакто Николас, Бианка и Хела Маас са напуснали Ден Бош. Две седмици на постоянен марш, дълги километри по чакълестия път и ливадната пътека, изминати метър по метър. Две седмици спане в хамбарите на фермерите, които смятат, че вратата към небето може да се отвори по-лесно за тях, ако предложат чиста слама на поклонника, или в мазетата на набожните. Те избягват таверните. Никълъс не иска да улеснява твърде много някой търсач от Тайния съвет, който вече е на опашката им.
Мускулите му вече са по-силни. Мехурите са слабост от миналото, на която трябва да се присмиват. Стъпалата са се втвърдили, сухожилията са станали по-здрави. Италианският език на Николас става все по-уверен, по-малко се нуждае от корекциите на Бианка. Той се учи бързо. Тя го обяснява с владеенето на латински език, научен в училище и усъвършенстван по време на обучението му по медицина в Кеймбридж, където той е бил преобладаващата форма на обмен. Все пак тя трябва да говори бавно, за да може той да схване пълния смисъл на казаното от нея, но най-трудната ѝ задача е да не му позволи да види усмивката ѝ, когато чува собствения си език да се произнася със суфолкска бургия.
Те чуват камбаните на катедралата на Дева Мария много преди да видят градските стени. Бавното им благоговение отеква в кротката долина. Това е акомпанимент на коронясването на френските крале и призив към уморения поклонник да си почине малко в сенчестите манастири. За Николас звукът е добре дошъл като отмора след особено трудно упражнение по италианско произношение. Отпред Хела не забавя марша си нито за миг.
Те я следват на разстояние, а ботушите и глезените им са покрити с тебеширен прах. Вървят по пътека между безкрайни редици лозя, небето над тях е лазурно синьо, а горещото слънце докосва раменете им.
Сякаш е принудена да стигне до Бога, преди някой друг да го е направил - казва Бианка, гледайки напред към мястото, където спътничката им решително крачи към мекото възвишение, което ще им предостави първата гледка към Реймс.