Не мисля, че тя осъзнава - небрежно казва Никълъс. 'Сякаш за нея не съществува чуствителността на другите хора. Не позволявай това да те притеснява. С всеки изминал ден сме все по-близо до това да я напуснем.
Не го оставяй да те притеснява. Бианка копнее Никълъс да я хване за ръка - така, както той го прави, когато инстинктивно знае, че тя се нуждае от утеха. Тя иска лекарското му лечение за сегашната ѝ болест: да целува пръстите ѝ един по един, после опънатостта на кожата под кокалчетата, после дланта, после китката, докато напрежението не изчезне от нея. Но точно в този момент тя се страхува, че ако той го направи, това ще послужи само за разкъсване на крехката мрежа, която задържа гнева ѝ.
Тя каза ли нещо конкретно, което е предизвикало това разстройство? - добавя той.
"Това няма значение, съпруже.
"За мен е важно. Какво беше то?
"Женски приказки, това е всичко.
"Нищо за това, че всички ние, грешниците, ще горим в ада до края на месеца?
Неумелият му опит за пародия има за цел да я накара да се усмихне. Почти успява.
Мисля, че тази песен й е омръзнала, след като вече не ни кара да настръхваме - казва Бианка.
"Тогава какво е това?
Бианка си поема дълбоко дъх. 'Разказала си ѝ за Елинор и детето ти'. Това е казано без упреци. Просто констатация на факт. И още преди думите да са излезли от устата ѝ, Бианка съжалява, че не ги е изрекла. Но вече е твърде късно да ги върне. 'Позволила си ѝ да надникне в едно от най-важните места в сърцето ти. Защо го направи?
За миг той се смущава и не може да отговори. Той просто стои там, държейки мръсното ѝ бельо под чорапите, сякаш са го хванали с оръжие на мястото на убийството.
"Беше в Безансон... когато отидохте да си измиете краката в реката. Хела говореше за това как търсенето на знания може да доведе до случване на лоши неща.
Бианка се намръщи. "И двамата знаем колко вярно е това.
"Какво имаш предвид?
"Животът ни в Банксайд не беше точно това, което може да се нарече спокоен, нали?
Никълъс се опитва да намери думи, които да не влошат нещата.
"Онези събития - тези, които се случиха с теб и мен в миналото - нищо от това, което направихме, не беше със зла умисъл. Ти знаеш това. Бог го знае.
Прокълнати сме, ако Той не знае - казва тя тихо. "Точно както казва Хела.
Той се преструва, че не е чул; същата мисъл му е идвала на ум неведнъж. Но миналото, което споделят, не може да бъде отменено.
Когато говорихме с Хела - казва той, - избрах Елинор като пример за това, че именно липсата на знания ни е донесла болести, а не моето търсене.
Въпреки това ми се иска да не бяхте говорили за Елеонор и нероденото си дете пред тази жена - дори и да не е моя работа да го казвам. Колкото повече тя знае за нас, толкова по-малко се чувствам комфортно. Не й се доверявам.
Никълъс се опитва да успокои ума ѝ. Тя е просто една млада прислужница, която е понесла голяма болка в живота си: цялото ѝ семейство е мъртво - за което тя обвинява себе си. Домът ѝ е отказан... тя е изгнаник... Трябва да я извиним, ако казва неща, които провокират. Вероятно е така, защото тя изпитва провидението. Когато хората я отблъскват, тя приема това като доказателство, че е права. Това е самореализация.
"Да я извиняваме? Защо трябва да я оправдавам, когато ми казва обидни неща? По-лошо от обидно! По-скоро, защо я оправдаваш?
Бузите на Бианка вече са зачервени. Гневът се е върнал. Заплашва да избухне. Тя чува гласа на Хела, който отеква по прашния планински път: Колко голямо разочарование ще бъдеш за него - безплодна след мъртво раждане?
Тя се изправя в цял ръст, отмята рамене назад, извива врат. Прокарва целенасочено брадичката си към вбесяващо състрадателния си съпруг. Понякога й се иска той да не е толкова проклето внимателен - към чуждите грешки.
Тя развързва шнура на ризата си и я оставя да падне. Докато той се взира в голотата ѝ, тя мисли само за бедните ѝ мехури и дали гледката им ще потуши огъня, който останалата част от тялото ѝ запалва в него. Но ризата някак си е поела малко от нейната ярост и се е увила около глезените ѝ, за да скрие мехурите от погледа му.
Знание, съпруже? - казва тя хрипливо. Имай колкото си искаш знания за мен - и после ми кажи в очите, ако те водят към зло.
Отвъд крайречния град Понтарлие пътят се издига в гористи хълмове в северния край на Женевското езеро. Страната тук е дива. Сред дърветата шумно се хранят диви прасета. Късен следобед е и тримата пътници са сами на пътя. Въздухът е близък и заплашителен. Над главите ни се извисяват кули от сиви, бушуващи гръмотевични облаци като дим от дяволски огньове. Малко преди небето да се отвори и да ги отмие от лицето на земята, Хела - както обикновено начело - извиква, че пред тях има заслон.