Селцето от средни къщи и един-единствен хамбар е разпръснато около древен мост - една арка, прехвърлена през бързо течащ, дълбоко врязан поток. Там, където водата се излива над скалите, тя е бяла като избелена кост, а в дълбините е черна като грях. Наоколо няма никой, а хамбарът е с дупки в покрива. Но има кръчма, разнебитена, с разбити гърбове, от шисти и камъни, която се е свлякла на едно възвишение точно над моста. Над вратата има нарисуван знак с грозд. Но истинската улика за съществуването на сградата се крие в малка ниша, вградена в стената, в която е издълбано изображение на свети Яков, покровител на поклонниците. В износената си от времето ръка той държи жезъл, а затъпените му крака стоят върху мидени черупки. Никълъс разбира, че мястото е бивш религиозен дом, обърнат към по-земни индулгенции.
Имали са смесен късмет с избора си на места, където да сложат глава. Когато Бианка се измъква под кривата каменна решетка, кръчмарката в нея издава предупредителна нота за този.
Тя изучава тъмния интериор с професионален поглед, докато Николас плаща за стая. На пръв поглед изглежда като всяко скромно селско заведение: ниски, потъмнели от дима греди; селски пейки; горски в кожени жартиери и обикновени ширити, които играят на зарове. Нито един от тях не ѝ прилича на поклонник, но пък и не са виждали такива по пътя от дни. Едно куче лежи близо до огнището, гризе кост, по която все още е останало парченце месо, и ги гледа с подозрение. Клиентите поглеждат към тримата непознати с мрачно любопитство. На Бианка ѝ се струва, че във въздуха се усеща неизказано очакване. Едва когато един пълничък, беловлас мъж със зачервено лице, облечен в износена черна ризница, слиза по стълбите и спира на последното стъпало, за да изправи роклята си и да зашие едната си обувка, тя разбира истината.
Това е развратна къща - прошепва тя на Никълъс, когато той отново се присъединява към нея, точно когато се чува първият гръм и дъждът започва да се стича по прозорците. Миг по-късно в чешмата се спуска набита селянка на неопределени години с хищнически поглед и юмруци като на ковач. Тя жестикулира нетърпеливо към един малък плешив момък, който нервно стиска в скута си филцовата си шапка. Когато той се изправя на крака, тя се обръща властно и отново се изкачва на горния етаж. Той я следва като човек, който отива да му пусне кръв при бръснаря-хирург.
"Виждаш ли? Бях права.
Николас казва: "От Понтарлие насам не сме минали никъде по пътя. Има огън и сме платили за стая. Ако излезем навън, вероятно ще се удавим.
"Хайде, съпруже - не можеш да ме смяташ за твърде скъпоценен, за да издържам на скачаща къща. Живея в Банксайд по-дълго от теб, помниш ли? Бианка му казва, че звукът от градушката, която се удря в щорите, се усилва. Тя поглежда към Хела, която разпитва хазяина на добър френски език за състоянието на пътя през хълмовете и нататък към езерото. "А какво ще кажете за нея? Това не изглежда да са клиенти, които ще приемат да бъдат порицавани на висок глас за разпуснат морал.
Ще ѝ предложа да си починем до вечеря - казва Николас и завърта очи. "Ако е заспала, може би няма да забележи.
В крайна сметка стаята им не е подходяща за почивка. Мирише на неизмити тела, а матраците са сякаш не са проветрявани от година. В рамките на час от прозореца не се вижда почти нищо, освен прекъсващи потоци сив дъжд, които блъскат клоните на дърветата и пускат мръсни ручейчета по стръмната улица на малкото селце. Те запълват времето, както могат, приемайки затвореността си и приветствайки възможността да си починат. Хела прекарва голяма част от времето в безмълвни молитви. Николас се чуди дали тя усеща миризмата на греха.
Вечерята е сносна яхния от диво месо, по-добра, отколкото би могло да се предположи от обстановката, макар че масата, на която се хранят, е лепкава като буркан с мед. С наближаването на вечерта гостилницата започва да губи тънката обвивка на благоприличие, която е демонстрирала през деня. Когато дъждът стихне, мъжете се втурват да се изсушат край огъня: местни лесничеи, бракониери, ловци, дори няколко джентълмени, ако се съди по качеството на дрехите им. Откъде идват, никой не може да предположи; в селцето няма достатъчно къщи, за да ги приюти. Набъбналата тълпа играе на зарове и карти, като записва резултатите на плочки, докато пие колби със сладко вино и спиртна напитка с мирис на ферментирали круши. По някакъв невидим знак процесия от млади жени слиза по стълбите и минава сред тях, като се спира първо на по-добре облечените клиенти. Усмивките им са плоски и болнави, очите им са мъртви. Това не са местни джебчийки, предполага Бианка. Имат тъмни, почти мавритански лица, а на китките им има плевели, където са били брандирани с горещо желязо. От мястото си до собственика на къщата развратницата с ковашки юмруци следи с мънисто око стоката си, а един младеж с една празна очна ябълка свири сърдити галиарски мелодии, макар че никой не танцува.