За свое учудване Нед оставя обидата да го залее. Представя си, че в този момент в Саутуърк трябва да е настъпила ужасна тишина; ако някой там се осмели да го нарече съпруг на курва, кръвта щеше да потече. Може би Роуз е права, мисли си той. Може би аз наистина съм новият Нед. Той се навежда над Вейзи и прошепва с много цивилизован глас: - Няма да има тяло, сър Фулк. Аз съм банкер - знам къде да го хвърля в реката, така че никога повече да не излезе.
За миг Вейси не прави нищо. Не поглежда към Нед; и Роуз, ако беше тук, би отдала неподвижността му на това, че някогашният велик анатом най-сетне е приел, че е бил победен от по-добрия човек. Самият Нед просто изчаква, без да е много сигурен какво ще направи, ако Вейси обяви блъфа му.
Тогава Вейси въздъхва съвсем леко и примирено. Връща се до бюрото, взема лист хартия и перо от мастилницата и започва да пише. Кой да наречем този човек, онзи, който ми каза за Шелби? - пита той, след като е написал няколко думи.
Наричай го както искаш - казва Нед. "Наричайте го Том-о-Бедлам. Не му казвай нищо. Стига да напишеш, че вече си сигурен, че той е говорил за някой друг, а не за д-р Никълъс Шелби.
Вейси продължава да пише. Подписва се с размах и подава на Нед листа.
Нед се взира в думите. Оставя очите си да ги прелистват, напред-назад в произволно движение. Макар да не означават нищо за него, той разбира колко важни са те за господин Никълъс и затова вижда всеки удар на перото, мастилото все още блести, както умиращ от жажда човек може да види първите капки дъжд при внезапен и неочакван дъжд. Той едва чува как Вейзи се смее остро и презрително.
"Не можеш да го прочетеш, нали? Не умееш да боравиш с буквите.
Нед поглежда към Вейси през наклона на писмото. Дори и сега той не се хваща на въдицата. Обръща се изненадващо леко на пети и тръгва към вратата, като вика през рамо: "Моята Роза ще ми каже дали си ме измамил. В такъв случай ще се видим отново.
Вейзи му позволява да измине три крачки, преди да каже студено: "Ти си невежа като звяр от мечешката градина, Монктън. Само танцуваш трикове, за да впечатлиш със силата си.
Без да прекъсва крачката си, Нед отговаря: "И си спомням какво каза д-р Шелби, че не можеш да различиш амстринг от ерния. Майстор Никълъс щеше да е десет пъти по-добър лекар от теб, дори ако изобщо не беше учил медицина, сър Фулк Вейзи.
"Сър" е поднесено с толкова гъст сос на презрение, колкото Нед може да изсипе. Той не се замисля за ефекта, който това ще има върху Вейси, защото вътрешно сияе от удовлетворение. Мисли си, че няма нужда да затруднява Роуз с прочитането на писмото, за да се увери, че Вейси не го е надушил - може да го занесе направо в градската къща на лорд Лъмли на Уудроф Лейн, за да го препрати на Тайния съвет. Ако Лъмли е в Нонсуч, неговият лондонски управител може да го завери. С късмет и попътен вятър той може да се върне в Банксайд до два часа. Представя си усмивката на Роуз, когато ѝ разказва какво е постигнал.
Вече е почти до вратата, когато тя се отваря от само себе си. Нед спира, едната му ръка е протегната към бравата, а другата държи здраво писмото, което ще върне господин Николас и госпожица Бианка у дома. Дитуърт стои от другата страна на рамката, а лицето му е изпълнено с облекчено очакване, че този огромен натрапник е на път да излезе, надяваме се никога повече да не го видим. Той пуска ръката си от бравата, приплъзва се към стената, в случай че Нед си помисли, че може да се опита да го спре да си тръгне.
И тогава изражението на лицето му се променя от кротко в изумен страх.
В същия миг Нед чува движение в кабинета зад себе си. Той се чуди дали Вейзи не е променил решението си и дали не се готви да се опита да му изтръгне писмото. Обръща се, готов да отблъсне мъжа така лесно, както би отблъснал настойчива муха.
Вейси вече е на половината път между бюрото и мястото, където стои Нед, и ако Нед беше човек, който има склонност към философски размисли, щеше да види, че в тези очи се е изляла горчивината, вината, обидата към всички низки, безполезни глупаци, които са помогнали да се срути някогашната му велика сграда на самочувствие.
На тяхно място се е появило убийствено отмъщение. В ръката на Вейси има блестящ стилет - такъв, какъвто един богат и успешен рицар на кралството би могъл да носи на колана си в един по-щастлив живот.
23
Вале, Швейцария, 13 август 1594 г.
Те се изкачват в небесата. Бианка си мисли, че тук горе трябва да има херувими, които да надуват златни тръби. Ако тя вдигне ръка, със сигурност ще докосне пръстите на Бога. И все пак през всичките часове, през които пътуват, планинските върхове сякаш не са се приближили и на сантиметър. Не че сега могат да ги видят, тъмните облаци са отхапали върховете. Зад тях накъсаният път се извива в пурпурните сенки на долината. Поглеждайки надолу, стомахът ѝ се свива, а главата ѝ се върти. Там, долу, звънът на камбаните на църквите отбелязва часовете с далечни гласове, които едва се чуват над въздишките на вятъра. Но тук горе времето изглежда незначително, смирено от огромната пустота. Огромни късове сив камък стърчат яростно от двете страни на износената пътека като руини на древни храмове, разрушени от злобен бог.