Бианка отмята единичния чаршаф и се преобръща, като разтваря блестящите си крайници в опит да се охлади. Тя поглежда през прозореца към бледите покриви на Падуа, а след това отново към съпруга си.
"Стига с тези неприятни разговори. Повече ме интересува движението на моя собствен космос - казва тя.
"Много е горещо", отговаря той.
"Може би. Но тъй като си академичен човек, не си ли склонен на някакво интересно собствено откритие? Никога не знаеш какво можеш да откриеш.
Никълъс се подпира на един лакът. Усеща как студена пот се стича по ръката му и се събира в сгъвката на лакътя. С дрезгав глас той отговаря: "Госпожице Мертън, в търсенето на нови знания няма път, който човек, замислен да учи усърдно, да не желае да изследва.
26
Роуз Монтън усеща как стомахът ѝ се свива. Миризмата нахлува в ноздрите ѝ и кара пухкавото ѝ, щастливо лице да се изкриви от отвращение. Тя спира в подножието на стъпалата и се вкопчва в черните си пръстени, притискайки ги над носа и устата си, дори когато чува как надзирателят се смее зад нея.
Въпреки че Бианка Мертън може да я нарича "госпожа Лунен лъч", а новодошлите в "Джакдаун" - преди да изгори - да я смятат за не съвсем закостеняла в практиката, и въпреки че може да изглежда така, сякаш току-що е дошла от доене на крави или събиране на плодове в някоя идилична пасторална местност, Роуз е издържала тежко обучение. Тя е израснала в задушена къща зад сгурията на "Мътън Лейн". Звукът, който най-много си спомня от детството си, не е пеенето на чучулигата, а крясъкът на говедата, на които им прерязват гърлата. Трябва много, за да се разколебаят коленете ѝ. Но общото подземие на затвора Маршалси (Marshalsea) подлага твърдостта ѝ на изпитание до краен предел.
Почти е твърде тъмно, за да се вижда, което само по себе си е милост, въпреки че още не е пладне. До каменните стълби, по които е слязла, не се стига с врата, а с желязна решетка, вградена в пода. Светлината, която има тук долу, показва сводест таван, твърде нисък, за да може човек с умерен ръст да стои с изправена глава, а Нед - тя вече хвърля поглед наоколо, за да го забележи - е с глава по-висок от повечето.
Носът ѝ потрепва, когато се сблъсква с проникващата миризма на напоена с урина слама, човешки екскременти, пот и отчаяние. Покрай краката ѝ се промъква плъх с размерите на голям таралеж, което кара Роуз да се замисли, че почти сигурно ще се закълне в Библията си, че той я е погледнал нагоре и е навел нос, докато е минавал покрай нея. Събирайки цялата си воля, тя излиза в мазето.
Заобикаляйки тухлените колони, които поддържат тавана, тя очаква какофония от нецензурни коментари от мъжете, които лежат или седят в сламата, но всички те изглеждат твърде уморени, твърде потиснати, дори да обърнат глави. Роуз не е свикнала да бъде невидима сред мъжката компания. Тя се притеснява, че когато открие Нед, той ще гледа през нея, сякаш я няма, сякаш е призрак.
За нейно огромно облекчение, не ѝ отнема много време да го открие. Тя забелязва нещо, което си представя като мечка, заобиколена от малките си, и разбира, че по-малките и по-слаби затворници са се събрали около Нед, за да се предпазят от обичайните хищници в това ужасно царство.
Той се опитва да се изправи, но белезниците на глезените, които носи, го затрудняват. Роуз намира смелост да погледне мястото, където те обгръщат крайниците му, молейки се металът да не се е впил твърде дълбоко в плътта; за краткото време, което ѝ е отнело да стигне до него, е видяла глезените окървавени и пълни с гной. За нейно облекчение, кожата му не е пробита.
Как сега, съпруга? - казва той весело. Затвори очи и мирише не по-зле от Табард или Турската глава след панаира на лятото.
Но Роуз не може да се смее с него. По-скоро би се разплакала заради неговата храброст.
"Това е отвъд всякаква издръжливост, Усбенд", казва тя. "Веднага отивам да видя управителя.
Той се намръщва. "Няма да те оставя да даваш себе си на друг, само за да имам матрак, на който да спя. Помисли за бебето...
Роуз поставя ръцете си здраво върху бедрата на фуражката си. "Искам да му предложа монети, ти, голям копеле, а не тялото си! За да ти осигуря по-добра килия.
О, добре, това е добре - казва той. На лицето му се появява тревожна мисъл. ''Само че ние нямаме монети за губене. Няма да позволя на Роуз Монктън да остане без тях. Спал съм на по-лоши места от това, мога да ви кажа.
Тя предполага, че той има предвид годините, които е прекарал в криптата на моргата в "Сейнт Том".