Никълъс стига до гишето за по-малко от два удара на камбаната "Свети Антоний". Завивайки зад ъгъла на уличката, в която току-що е изчезнал мъжът, той се спъва. Той протяга ръка, за да се предпази. Рамките на фенерите се разбиват на калдъръма. С промълвено извинение към собственика на щанда, който го гледа гневно, Николас се гмурка в сенките след своята плячка.
Вижда го отпред по алеята, как избягва хората, опитвайки се да се отдалечи от преследвача си. Никълъс продължава да се извинява на минувачите, докато се втурва след него. Той не знае докъде стига алеята. Но по начина, по който човекът продължава да се оглежда на двете страни, очевидно надявайки се на кръстовище, по което да избяга, Сивото палто също не знае.
Никълъс почти е спрян от една матрона в пъстра рокля и широкопола шапка. Тя превежда две забулени дъщери през алеята, за да огледат една сергия за обувки. Гледа го с отвращение; мърмори нещо на италиански, което явно не е комплимент; избутва дъщерите си напред, за да избегнат маниака, който я гази на чужд език. Поглеждайки през рамо, Николас вижда как Бруно и Бианка навлизат в алеята, а лицата им са зачервени от усилието да го настигнат, уплашени, че е изгубил разсъдъка си. За миг той се замисля дали да не се откаже от преследването. Но само за миг.
Стигайки до мястото, където плячката му сякаш е изчезнала, той вижда входа на тясна странична уличка. Мигновено зърва сиво. Той го следва. След миг се оказва дълбоко в непознатата част на града, като се извинява без дъх - вече на италиански - на всеки, покрай когото минава. Знае точно как би се случило това в Банксайд: чужденец, който се втурва през уличките и алеите, сякаш всички демони в ада са по петите му. Опасностите, които крие това, което прави, не са изгубени за него.
Още няколко крачки и мъжът в сивото палто поглежда през рамо. Виждайки, че Никълъс го настига, той спринтира покрай малка група младежи с ярки маркучи и джъркинги, след което внезапно прави стрелка встрани. Никълъс вижда как едната половина на двойка релефни бронзови врати се отваря, закривайки мъжа от погледа му. Когато вратата се затваря, той вече е изчезнал.
Когато Никълъс стига до мястото, двама от младите галанти избират този момент, за да навлязат по-навътре в алеята. Николас се блъска в един от тях, спъва се, изправя се и отново поднася извинения. Без да обръща внимание на гневния отговор, който получава, той вижда, че вратите представляват вход към малка църква. Хвърля още едно промърморено извинение на младия галант, който потрива натъртената си ръка, открехва една от тежките врати и влиза вътре.
Изведнъж си спомня, че се е промъкнал късно на една от неделните проповеди на пастор Оликот в Барнторп. Бил е на петнайсет години. Извинението му, подготвено зад плевнята за десятъка, още докато най-голямата дъщеря на ерген Диъри му позволяваше да пъхне ръка под ризата си: Отне ми повече време, отколкото мислех, да наточа сърповете.
Няколко мига са необходими на зрението му да се приспособи към тъмнината. За известно време единственото, което вижда, е непрогледна чернота, прекъсвана от късчета златиста светлина. Това, което доминира в сетивата му, са миризмата на тамян и пеенето на благочестиви гласове.
Когато очите му свикват с интериора, от тъмнината се появява малко паство, седнало на дървени пейки. В далечния край на църквата има позлатен олтар. Зад него на кръста виси крещящо розов Исус, а преклонената му дървена глава е заобиколена от златните лъчи на нарисуваната слънчева светлина. Свещеник в черна роба излива кръвта на живия Христос в сребърна чаша. Никълъс отново изпитва шока, който идва от близостта с практика, която почти всеки, когото познава в Англия, би причислил към най-лошите богохулства: консумирането на истинската кръв и плът на техния Спасител. Самото присъствие на това място за всички, освен за отказващите се от вярата като Бианка и Джон Лъмли, би го изложило на опасност от проклятие. Но в този момент безопасността на вечната му душа е от второстепенно значение за намирането на кариерата му.
Възвърнал зрението си, Никълъс оглежда паството от мястото си в задната част на църквата. Вижда само рамене и гърбове на набожни глави. Нито едно от раменете не е сиво. Нито една от главите не носи черна шапка от плат.
Той не си спомня почти нищо от чертите на мъжа, когото е видял в хосписа в прохода "Свети Бернар", но едва ли може да поиска всички да се обърнат към него за проверка. Още по-малко пък може да се запъти към олтара, да избута свещеника от пътя и да ги огледа отпред. Той потъва назад към вратата с надеждата, че никой няма да прояви прекалено голям интерес към пристигането му. В крайна сметка човекът ще трябва да си тръгне.