Освен ако, разбира се, няма друг изход. Той претърсва сенките от двете страни на осветения със свещи олтар. Тихият латински на свещеника му пее като опасна приспивна песен: Suscipe, sancte Pater, omnipotens aeterne Deus...
Сигурен, че няма друг начин да напусне църквата, освен през вратата, през която е влязъл, Николас оставя очите си да се задържат върху паството, търсейки някой, който седи сам - някой, в когото има нотка на ловец.
Трима различни мъже привличат вниманието му. Всеки от тях носи жартиер или палто, което може би е сиво. Но е твърде тъмно, за да се разбере. Ако един от тях е човекът, когото Николас е преследвал, той е свалил шапката си от уважение към обкръжението си. И няма как да се приближи до някой от тях, без да привлече вниманието към себе си.
Той усеща как вратата се движи в гърба му. Отблясък на вечерната слънчева светлина от улицата и Бианка е до него. Един или двама от паството на задните скамейки обръщат глави и се подсмихват.
Какво, в името на Исус, правиш? - прошепва тя. "Нима си изгубил разсъдъка си? Побягнахте, сякаш дяволът ви преследваше. Оставил си следа от разрушения и възмутени падуанци чак до църквата "Свети Антоний"!
"Не го ли видяхте - човекът на сергията с фенерите?
Какъв човек?
"Онзи със сивото палто и черната шапка. Онзи от манастира в планината - онзи, който ни преследваше през целия път от Реймс.
"Всичко, което знам, Николас, е, че в един момент говорех на Бруно, че ще му намеря жена, а в следващия съпругът ми тръгна като шпаньол след коняк.
"Той е тук. Аз го прогоних в тази църква.
Бианка, забравила за себе си в разгара на събитията, се покланя в посока на свещеника. После се обръща към Николас и казва: "Сигурен ли си? Сигурен ли си, че слънцето не е изпържило мозъците ти?
"Разбира се, че съм сигурен. Той е тук. Или ако не е, има друг изход от тази църква, който не съм видял".
Към тях се обръщат още глави. Още заканване.
Тогава най-доброто, което можем да направим, е да изчакаме там - казва Бианка, дърпайки го за ръкава и кимайки в посока към улицата, - преди да си навлечеш гнева на Светата майка църква върху главите ни.
Никълъс неохотно приема мъдростта на съвета ѝ. Отваря тежката бронзова врата колкото може по-тихо и я последва навън.
Залязващото слънце ниско над покривите отсреща почти го заслепява. Човешките форми за миг се превръщат в мъгляви гротески. Чува писъци и тропот на бастун по кожата, когато някой прекарва прасе през пътя му, неясно петно от розови сълзи, което се носи точно над калдъръма.
И тогава някой го бута силно.
Когато очите му се фокусират, той вижда младия галант, в когото се е блъснал по пътя към църквата. Погледът му е толкова остър, колкото и рапирата, която носи на колана си. Едната ръка държи под носа си, бъркайки с палец в ноздрите си в знак на презрение, а другата вече вдига стоманата от ножницата. Той изпуска тирада на италиански, твърде бърза, за да може Николас да я долови напълно, макар че смисълът ѝ е ясен. Зад гърба му другарите му оказват морална подкрепа, като му се присмиват и му викат.
В Банксайд - знае Никълъс - фаталните улични битки лесно започват с въображаема обида, неволно сътресение, неразбран поглед. Той няма причина да мисли, че в Падуа е по-различно. Той вдига ръце и навежда глава с извинение, опитвайки се да разведри обстановката.
Това не се получава. Взира се в острието на рапирата, което виси едва на метър от гърлото му, а в острата като игла стомана се отразяват блестящи капчици светлина. А когато погледът му се насочва покрай острието към младежа, който го държи, вижда в очите му не слънчева светлина, а убийство. Приковал вниманието си към острието на меча, застрашаващо гърлото му, Николас долавя само неясното впечатление от движение вляво от себе си. Един от спътниците на младежа сякаш му предлага нещо. После момчето, което държи рапирата, се отдръпва.
Сега Никълъс вижда, че вторият му подава дръжката на собственото си оръжие - извитият предпазител на кокалчетата и кръстосаните килийки се издигат и спускат като главичка на цвете, раздвижена от лек ветрец, докато еластичната стомана на острието се огъва. Исусе, мисли си той, искат да се бия на дуел.
"Простете ми, това беше инцидент. Не съм искал да обиждам - казва неубедително на италиански, знаейки, че ако Падуа прилича на Лондон, чуждият акцент само ще влоши нещата. Прави кръстосано движение с ръце, за да покаже, че не иска да има нищо общо с рапирата, която му предлагат. Spada... non posso... - успява той в нескопосано усилие да обясни, че няма особени умения в боравенето с мечове.