Люк, Джасра, Далт, Маскираният… Всички те бяха част от едно цяло, от една обща картина, загадъчно забулена на някои места и напълно разбираема на други. Още малко време, още няколко груби щриха и всичко щеше да добие смисъл. Люк и Джасра за момента не се брояха. Маскираният си имаше някакви лични сметки за уреждане, които в случая касаеха само мен. Досега не бе проличало да има зъб и на Амбър. Далт наскоро се бе сдобил с впечатляваща колекция от карабини, но Рандъм знаеше за това, пък и Бенедикт се бе прибрал в двореца. Лично аз бях убеден, че съм направил всичко, което е било по силите ми.
Стоях на края на света и се взирах в бездънната, изпълнена със звезди цепнатина. Хълмът, на който бях застанал, като че ли се връзваше с околния ландшафт. Вляво от мен се виждаше мост, който водеше към някакъв мрачен силует, очертан на фона на звездния безкрай. Може би друг плуващ хълм. Закрачих натам. На това място подробности като атмосфера, гравитация и температура не значеха нищо. Тук можех да създам нова реалност дори само докато си вървях напред-назад. Тръгнах по моста. Вече го бях преполовил, когато мернах в далечината друг мост.
Спрях и се огледах. Мястото ми се видя безопасно и подходящо. Извадих колодата си, прегледах я и изтеглих една Карта, която не бях използвал от много, много време насам.
Вдигнах я пред себе с и и се загледах в сините очи и младежките, сурови и леко изострени черти, обрамчени от буйна бяла коса. Беше облечен изцяло в черно, без да се броят яката и ръкавите, които се подаваха от изискания, плътно прилепнал жакет. В едната си ръка бе хванал три тъмни стоманени сфери.
Понякога е много трудно да се установи връзка с Хаоса, затова се концентрирах и насочих мислите си повнимателно от обикновено. Той седеше на някакъв балкон под отрязък от налудничаво нашарено небе. Вляво от него се виждаха планински масиви, които непрекъснато променяха очертанията си. Беше опънал краката си върху една малка масичка. Вдигна поглед от книгата, в която се бе зачел, и ми се усмихна леко.
— Мерлин, изглеждаш ми уморен.
Кимнах.
— Ти пък изглеждаш отпочинал.
Той затвори книгата и я остави на масичката.
— Проблеми ли имаш? — попита ме после.
— Да, Мандор.
Той се изправи.
— Искаш ли да дойдеш при мен?
Поклатих глава.
— Ако нямаш под ръка някоя Карта, с която след това да се върна, бих предпочел ти да дойдеш при мен.
Мандор протегна ръка.
— Добре — каза той.
Аз също се протегнах. Ръцете ни се срещнаха, той направи една-единствена крачка и се озова до мен на моста. Прегърнахме се и той се обърна, за да погледне към бездната.
— Тук някъде ли е опасността?
— Не — отговорих му аз. — Избрах това място, защото е безопасно.
— И живописно — добави Мандор. — Сега кажи какво става с теб.
— Години наред бях просто студент. Изучавах дизайна на едни засукани машинарии. Съвсем доскоро си живеех съвсем спокойно. Тогава всичко се обърна с краката нагоре. Успях да си изясня голяма част от загадките около тази неразбория. Те са доста засукани и едва ли биха те заинтригували.
Мандор се бе подпрял на перилата на моста.
— А останалата част? — попита той.
— Досега всички мои врагове бяха от Сенките в близост до Амбър. Но тъкмо когато си мислех, че съм разбрал с кого си имам работа, някой изпрати по следите ми един Огнен ангел. Звярът се нахвърли върху мен преди броени часове и аз успях да го убия. Не знам на кого е хрумнало да се опита да ме убие по този начин, но съм убеден, че не е някой от Амбър.
Мандор цъкна с език, после се обърна, направи няколко крачки и се върна отново при мен.
— Прав си, естествено — каза той. — Не знаех, че играта би могла да загрубее чак толкова, иначе сам щях да те потърся. Но позволи ми да се усъмня в твоята преценка за размерите на опасността. Бих искал да чуя цялата история.
— Защо?
— Защото понякога си склонен да проявяваш невъобразима наивност, малки ми братко. Затова и не мога да се доверя напълно на мнението ти за това кое е истински важно и кое не е.
— Сигурно ще умра от глад, преди да съм свършил — отвърнах аз.
Моят доведен брат се усмихна лукаво и вдигна ръце. Той е доста по-възрастен от мен и може би точно затова ми напомня доста за роднините ми в Амбър. Винаги съм се чувствал в известна степен излишен сред синовете на Дара и Сауал. И все пак Мандор никога не се бе опитвал да ме отблъсне, вероятно защото си приличахме в някои неща. Каквото и да бе изпитвал към мен в началото, той успя да го преодолее и се сближихме — както ми се струва — повече от истински кръвни братя. От него съм научил цял куп полезни неща. Навремето си прекарвахме чудесно заедно.