Въздухът между нас затрептя и когато Мандор свали ръцете си, между нас най-неочаквано се появи маса, покрита с бяла ленена покривка. Миг по-късно към нея се присъединиха два удобни стола. Масата бе покрита с поне дузина чинии от фин порцелан, сребърни прибори, кристални чаши и кофичка лед с затъкната в нея бутилка с причудлива форма.
— Впечатлен съм — заявих аз.
— През последните години доста се задълбочих в някои от приложните аспекти на магията — каза Мандор. — Сядай. Предлагам да пропуснем молитвата.
Настанихме се удобно по средата на моста, свързващ двата бряга на мрака. Още след първите няколко хапки засумтях одобрително и веднага щом позалъгах глада си, се заех да изложа поредицата от събития, които ме бяха довели до тази обител на спокойствието и звездната светлина.
Мандор не ме прекъсна нито веднъж до самия край. Когато привърших разказа си, той кимна и каза:
— Какво ще кажеш за нещо сладко като финал?
— М-да — отвърнах аз. — Не би било зле.
Малко след това забелязах, че се усмихва.
— Кое му е смешното? — попитах аз.
— Ти самият — отговори ми той. — Помниш ли, че когато тръгваше за онова място, те посъветвах да раздаваш доверието си като истински скъперник?
— Е, и? На никого не съм разказвал всичко от игла до конец. Ако смяташ да ми триеш сол, задето съм се сприятелил с Люк, без да го опозная достатъчно добре, откажи се. Вече са го правили на няколко пъти.
— Ами Джулия?
— Какво искаш да кажеш? Та тя никога не научи…
— Точно така. А точно на нея е трябвало да се довериш. Вместо това си я настроил срещу себе си.
— Добре де. Може и да съм сгрешил.
— Създал си една невероятна машина, а и през ум не ти е минало, че тя може да се превърна в ужасяващ оръжие. Рандъм се е сетил за това на мига. Люк също. Могъл си да си спестиш толкова лесно цял куп неприятности.
— Имаш право. Мислех единствено как да реша техническите проблеми. Дори не помислих за евентуалните последствия.
Мандор въздъхна.
— Какво да те правя, Мерлин? Успяваш да си заложиш главата на карта, без дори да го осъзнаваш.
— Но пък не се доверих на Винта — опитах да се защитя аз.
— Мисля, че си могъл да измъкнеш повече информация от нея. Вместо това си хукнал да спасяваш Люк, който за момента е бил вън от опасност. Струва ми се, че към края на вашия разговор тя е била далеч по-склонна на отстъпки.
— Може би трябваше да ти се обадя по-рано.
— Ако я срещнеш отново, повикай ме. Аз знам как да поговоря с нея.
Зяпнах го учудено. Изглежда говореше съвсем сериозно.
— Имаш ли някаква представа коя е тя?
— Бих могъл да разбера — каза Мандор и разклати оранжевото питие в чашата си. — Освен това имам гениално в простотата си предложение за теб. Наскоро купих едно съвсем уединено провинциално имение. Защо не ми погостуваш там, вместо да продължаваш да си търсиш белята? Там ще можеш да се излежаващ необезпокояван през следващите няколко години, да се наслаждаваш на предимствата на спокойния живот и да прегледаш цял куп интересни книги. Ще се погрижа да си в пълна безопасност. Остави бурята да се разрази с пълна сила и когато всичко утихне, уреди проблемите си на по-бавни обороти.
Отпих една малка глътка от огненото питие.
— Не — казах след това. — А какво искаше да кажеш с тези приказки за загрубялата игра?
— Ако приемеш предложението ми, ще можеш спокойно да забравиш за тях.
— Дори да смятах да приема, пак щях да поискам да разбера за какво става въпрос.
— Заплетена работа.
— Ти изслуша моята история. Аз пък съм готов да изслушам твоята.
Мандор сви рамене, отпусна се в стола си и впери поглед в звездите.
— Суейвил умира — каза той после.
— Дотук нищо ново.
— Така е, но този път състоянието му се е влошило повече от всякога. Някои си мислят, че причината за това е смъртното проклятие на Ерик. Така или иначе, на него наистина не му остава много.
— Започвам да се досещам…
— Да, борбата за престола сега е далеч по-настървена. Благородниците мрат като мухи — отрова, дуели, убийства, странни инциденти, съмнителни самоубийства. Не са малко и онези, за които не се знае абсолютно нищо.