— Но какво общо има всичко това с мен?
— До един определен момент — нищо.
— До кой момент?
— Ти все още не знаеш, че след като замина, Сауал те осинови, макар и формално.
— Какво?
— Не съм съвсем сигурен за истинските му мотиви, но фактът си е факт — сега ти си негов законен наследник. На опашката си след мен, но все пак преди Джърт и Деспил.
— Което означава, че засега не бих могъл да навредя на ничии интереси.
— Прав си — каза бавно Мандор. — В повечето случаи първородният син е далеч по-опасен…
— А защо не във всички?
— Защото винаги има изключения. И сам се сещаш, че във времена като тия е най-лесно да се разплатиш с враговете си до последния грош. Една смърт повече или по-малко вече не прави впечатление на никого. В това число и на приближените на Суейвил.
Срещнах погледа му и поклатих глава.
— Въпреки това не виждам на кого му е притрябвало да си разчиства сметките с мен.
Той продължи да се взира в мен, докато накрая се почувствах неловко.
— Греша ли? — попитах аз накрая.
— Ами… — каза Мандор. — Сети се сам.
Сетих се. Едно подозрение се надигна в мен и Мандор кимна, сякаш на мига бе разчел мислите ми.
— Джърт — започна той — прие настъпилите промени със смесица от задоволство и страх. Непрекъснато обсъждаше последните убийства и изтънчеността, с която се отличаваха някои от тях. Непреодолимото му желание да стане експерт в тази смъртоносна игра накрая надделя над останалите му страхове…
— Логрус…
— Да. Джърт опита отново да премине през него и този път успя.
— Сигурно се е почувствал страхотно.
— О, да — каза Мандор. — Страхотно в най-широкия смисъл на тази дума.
— Логрус го е дарил със свобода, със сила…
Забелязах полуироничното изражение на Мандор и почти несъзнателно добавих:
— …И го е направил пълноправен участник в играта.
— Сега вече разбираш какво имах предвид.
— Да — казах аз. Пред очите ми за пореден път се появи отдалечаващото се окървавено ухо на Джърт. — Мислиш ли, че той е изпратил Огнения ангел?
— Не е невъзможно — отвърна Мандор. — Хайде сега продължи още малко в същата посока.
Припомних си сгърченото от болка лице на Джърт и стърчащия от окото му остър клон, мигове след нашата схватка при езерото…
— Значи той си е поставил за цел да ме премахне от пътя си. От една страна, заради незначителното ми предимство като наследник и, от друга, заради старата си омраза към мен.
— Всяка една от тези причини му е достатъчна, за да иска смъртта ти — отбеляза Мандор. — Сега се сещам за онзи клепоух вълк, който те е нападнал. Като че ли и той е имал само едно око…
— Така ми се стори — казах аз. — Как изглежда Джърт сега?
— Ами, ухото му се е възстановило наполовина, но изглежда доста сгърчено и грозновато. В общи линии косата му успява да го прикрие. Окото му регенерира напълно, но той все още не може да вижда с него. Обикновено носи превръзка.
— Вече си обяснявам някои неща. Само това ми липсваше. Като че ли и без него си нямам достатъчно проблеми. Толкова народ се е заел да ми мъти водата.
— Това е една от причините, поради които ти предложих просто да се оттеглиш, докато тинята се уталожи. Толкова стрели са се устремили към сърцето ти, че все една от тях би могла да порази целта.
— Мога и сам да се грижа за себе си, Мандор.
— За малко да ти повярвам.
Свих рамене. После станах, отидох до перилата на моста и се загледах в звездния океан.
Измина доста време, преди Мандор да ме попита:
— А ти да се сещаш за по-добро решение?
Не му отговорих. Беше прав поне за едно — наистина понякога съм склонен да се втурвам напред като кон с капаци. Като се изключеше плана ми за Джасра, през цялото време бях реагирал съвсем импулсивно, без дори да се опитам да си изградя някаква стратегия. Събитията ме връхлитаха непрекъснато и нямах никакъв контрол над тях. Оправданието, че всичко се бе случило твърде бързо, вече не ми вършеше никаква работа. Беше крайно време да опозная враговете си значително по-добре, за да мога да отвърна на удара с удар…
— Когато ситуацията е толкова рискована — каза Мандор, — трябва да си съвсем наясно какво правиш и защо го правиш.
От гледна точка на здравия разум той вероятно беше прав. Но в неговите вени течеше единствено кръвта на Хаоса. За разлика от Мандор аз не можех да махна с лека ръка на съдбата на Амбър. Дори само събитията, свързани с Люк, ме караха да се чувствам отговорен за сигурността на своя втори дом. Освен това, винаги съм бил твърде любопитен по природа. Твърде любопитен, за да обърна гръб на всички загадъчни въпроси, които човъркаха съзнанието ми в момента.