— Как е Блийс? — попитах.
— Значително по-добре. Погрижих се за него и сега се възстановява доста бързо.
Вече се канех да я попитам къде се намира и знаех, че ще ми откаже. Така щяхме да сме квит. Вероятно щеше да последва размяна на усмивки и да си останем приятели — за пореден път.
— Хей! — извика Мандор и двамата с Файона се обърнахме към скалния ръб, на който бе застанал.
Торнадото се бе смалило наполовина и видимо продължаваше да се свива. Този процес продължи още около минута, след което от черната фуния не бе останала и следа.
Не успях да сдържа усмивката си, но Файона така и не я забеляза. Те бе вперила поглед в Мандор.
— Мислиш ли, че причината е в това, което направи? — попита тя.
— Не мога да го твърдя с абсолютна сигурност — отговори Мандор, — но никак не е изключено.
— И все пак това те навежда на някаква мисъл, нали?
— Предполагам, че онзи, който го е предизвикал, сега ми е доста ядосан, задето съм се набъркал в експеримента му.
— Значи мислиш, че Бурята е била направлявана от нечий разум?
— Да.
— Някой от Царството на Хаоса?
— По-скоро някой от вашия край на вселената.
— Като че ли да… — съгласи се Файона. — А имаш ли някаква представа кой би могъл да бъде?
Мандор се усмихна.
— Разбирам — бързо каза тя. — Предпочиташ да запазиш догадките за себе си. Но в случая заплахата е обща. Именно това се опитвам да ви обясня от самото начало.
— Така е — съгласи се той. — Точно затова предлагам да разчовъркаме тази загадка. Аз също все още не разполагам с нищо конкретно. Би могло да се окаже забавно.
— Беше нетактично от моя страна да те помоля да споделиш теорията си с мен — каза Файона, — без да съм наясно чии интереси са замесени.
— Оценявам твоята позиция — отбеляза Мандор, — но съм убеден, че никой в Царството на Хаоса в момента не подготвя нещо срещу Амбър. Всъщност… Бихме могли да опитаме заедно да разкрием кой стои зад всичко това. Поне донякъде.
— Аз разполагам с нужното време — каза Файона.
— А аз не — намесих се бързо. — Имам достатъчно належащи задачи.
Мандор прехвърли вниманието си върху мен.
— А моето предложение… — започна той.
— Не мога — отвърнах.
— Добре тогава. Но не успяхме да приключим разговора. След известно време ще те потърся.
— Дадено.
Файона също се обърна към мен.
— Дръж Люк под око и се опитай да разбереш какво е намислил — ми нареди тя.
— Естествено.
— Успех.
Мандор ми махна по познатия начин и аз отвърнах на поздрава му. После им обърнах гръб и тръгнах надолу по склона.
Не след дълго се озовах на едно по-закътано място и извадих Картата на Амбър. Фокусирах вниманието си върху образа и веднага щом усетих контакта, пристъпих напред. Надявах се, че ще заваря тронната зала празна, макар че този път това не беше чак толкова важно.
Появих се близо до Джасра. Някой бе успял да метне поредното наметало на протегнатата й лява ръка. Излязох в коридора. Той се оказа абсолютно безлюден и аз се отправих необезпокояван към задното стълбище. На няколко пъти чух откъслечни реплики, но ловко успях да избегна разговарящите. Накрая се озовах в своите покои, без някой да ме е усетил.
Стори ми се, че ме делят векове от онова последно петнайсетминутно дремване на дивана, преди Люк да ме пренесе в бара в Огледалния Свят с помощта на въображаемата Карта. А кога точно бе станало това? Може би преди около денонощие амбърско време, стига сметките ми да бяха верни.
Залостих вратата и се тръшнах на кревата, без дори да си събуя ботушите. Чакаха ме наистина цял куп неотложни дела, но засега не бях в състояние да се захвана с нито едно от тях. Бях се върнал в Амбър, защото вее още се чувствах най-защитен именно тук, въпреки че Люк вече веднъж бе успял да ме измъкне направо от двореца.
На надарените със свръхчувствително подсъзнание често се случва да имат пророчески сън, след който да се събудят с цял куп полезни прозрения и с ясната представа какво точно да предприемат. Аз не съм между тия щастливци. Първото нещо, което усетих, след като се събудих, бе слаб пристъп на паника. Отначало не можах да осъзная къде се намирам. Слава Богу, успях бързо да се ориентирам в обстановката и после заспах отново. Когато се събудих за втори път — доста след това, както ми се стори — съзнанието ми премина към будното си състояние стъпка по стъпка. Усетих, че краката не на шега ме болят и реших да не бързам със ставането. Накрая седнах в леглото и си събух ботушите. След това смъкнах чорапите и ги запратих в ъгъла. Защо, по дяволите, повечето ми премеждия бяха свързани с толкова ходене? Намерих леген и киснах известно време краката си в него. Реших през следващите няколко часа да ходя бос.