Отново станах, съблякох се и се измих. После обух любимия си чифт „Ливайс“ и облякох една от онези тъмночервени памучни фланелки, по които толкова си падам. Майната им на всички мечове, кинжали и наметала. Поне за известно време. Небето навън бе бледо и покрито със звезди, което значеше, че спокойно може да е рано вечерта, доста след полунощ или малко преди зазоряване.
В коридора беше съвсем тихо. Тръгнах към задното стълбище. В кухнята нямаше жива душа, а в огнищата тлееха едва забележими пламъчета. Сложих на една от още топлите плочи малък съд с вода, за да си направя чай, и пътьом открих малко хляб и сушени плодове.
Докато си топлех краката на огъня, заръфал лакомо парчето хляб, усетих как нещо не ми дава мира. Тъкмо се канех да отпия от чая, когато осъзнах, че изпитвам неудържимо желание да се захвана е нещо, само дето не знаех с какво. Явно след нескончаемите перипетии бездействието ми се струваше повече от непривично. Затова реших да не оставям мозъка си без работа.
Приблизително по времето, когато се нахраних, вече разполагах с няколко малки плана. Като начало отидох до тронната зала и свалих всички наметала и шапки, с които бе окичена Джасра. След това я прихванах удобно и я помъкнах към покоите си. Малко преди да достигна до стълбището, току под носа ми се отвори една врата и очите ми срещнаха мътния поглед на Дропа. Подминах го, не ми беше до среднощни раздумки.
— Хей — извика той след мен. — Следващия път да донесеш две такива за мен. Напомня ми за бившата ми жена. — После затвори вратата.
Щом се добрах до покоите си, курдисах Джасра близо до вратата, дръпнах си един стол и се настаних пред нея. Въпреки нелепата поза, нейната сурова красота се бе запазила в известна степен, сякаш за да подчертае жестокостта на шегата, която й бяха погодили. Нямах намерение да оценявам външността й по десетобалната система и се вглеждах в червенокосата дама по-скоро за да разбера нещо повече за заклинанието, което я бе изненадало така неприятно. Започнах внимателно да изучавам неговата структура. Не беше кой знае какво, но проследяването на всичките му разклонения щеше да ми отнеме известно време. Добре. Бях се справял и с по-сложни задачи.
Няколко часа по-късно вече бях разгадал заклинанието. Веднага след това се захванах да подновя запаса си от вълшебни думички. Във времена като тези човек не може и носа да си издуха без помощта на някоя от тях. Дворецът започна да се разбужда преди да съм привършил. С настъпването на деня продължих да моделирам търпеливо заклинанията си, докато накрая всичко си дойде по местата и прецених, че съм доволен от постигнатото.
Настаних Джасра в ъгъла, обух си ботушите и за пореден път се отправих към стълбището. Според мен вече почти беше време за обяд, затова надникнах в няколко от трапезариите, в които обикновено се храни семейството. Нито една от тях не беше подредена за предстоящия обяд.
Замислих се дали моят пощурял напоследък биологичен часовник не ме подвежда. Не беше изключено все още да е твърде рано, или пък твърде късно за обяд. И все пак ми се струваше, че съм преценил правилно часовете, изминали от изгрева на слънцето. Странно, защото никой никъде не се канеше да обядва…
Тогава дочух лекото потракване на прибори и чинии. Запътих се към апартамента, откъдето идваха специфичните звуци. Ами да, вероятно бяха решили да сменят обстановката. Завих надясно, после наляво. Правилно, ето я и вратата.
Влязох в стаята и заварих Луела да обядва заедно със съпругата на Рандъм — Вайъли. Двете бяха седнали на червен диван, пред който върху ниска масичка бе сервиран обядът. Вдясно от тях, до количка с няколко други съда, бе застанал Майкъл — един от слугите в кухнята. Прокашлях се.
— Мерлин — тутакси възкликна Вайъли. Нейната чувствителност винаги ме сепва малко — тя все пак е напълно сляпа. — Каква приятна изненада!
— Здравей — каза Луела. — Ела да хапнеш с нас. Нямаме търпение да узнаем къде се губиш напоследък.
Взех си стол и седнах в другия край на масата, Майкъл постави пред мен прибори. Замислих се. Всичко, което кажех на Вайъли, щеше несъмнено до достигне и до Рандъм. Затова сведох набързо поредната редакция на моите патила, пропускайки срещата с Мандор и Файона, както и всичко, което касаеше Царството на Хаоса.
— Всички са толкова заети напоследък — каза Луела, след като приключих с разказа си. — Чувствам се почти виновна, че не правя нищо.
Загледах се в грижливо подбраните зелени тонове на роклята й, в нейните пълни устни, в големите й, котешки очи.