— Луела, ти си изтъкана от подозрения — казах аз.
— Въпрос на житейски опит.
— Аз пък се надявам да доживея до дълбока старост, без да тръпна в очакване на поредния номер, който биха могли да ми скроят околните.
Луела се усмихна.
— Разбира се. Все едно, че не съм ти казала нищо — каза тя, макар да знаеше отлично, че няма да забравя думите й. — Приятно прекарване.
Аз изръмжах нещо като „до скоро“ и се отправих към стаята си.
ГЛАВА 4
И така, напук на всички заплахи, интриги и потайности, с които бях обграден, аз реших да си дам кратка почивка в компанията на една красива дама. Измежду всички възможности, които се откриваха пред мен в настоящия момент, тази беше най-привлекателната. Бях запратил топката далеч в противниковата половина — нека прави с нея каквото поиска. Нямах никакво желание да преследвам Джърт, да се дуелирам с Маскирания или пък да чакам Люк да се освести, за да го попитам дали все още иска скалповете на моите родственици. Далт не беше мой проблем. Винта бе отпрашила нанякъде. Дяволския Чекрък се беше умълчал, а Лабиринтът на баща ми можеше да почака още малко. Слънцето пръскаше топлите си лъчи, подухваше лек ветрец и беше грехота да се пропилее ден като този, особено когато навън бе късна есен. Приготвих се, тананикайки си някаква мелодийка, и слязох в Жълтата стая малко преди уговорения час.
Корал се оказа по-чевръста, отколкото бях предполагал, тъй като я заварих да ме чака, седнала на дивана. Беше облечена с плътно прилепнали по бедрата й тъмнозелени бричове, риза от тежка златиста коприна и кафяво наметало с топъл оттенък. Ботушите й изглеждаха едновременно удобни и елегантни. Широкопола шапка скриваше по-голямата част от косата й. В колана й бяха затъкнати ръкавици от фина кожа, а от дясната й страна се полюшваше кинжал. Спор да няма, това момиче знаеше как да се облича.
— Готова съм — каза тя още щом ме зърна.
— Чудесно — отвърнах аз усмихнат и двамата се отправихме към коридора. Оттам тръгнахме към главния вход, но веднага след това завихме надясно.
— По-добре ще е да излезем през някоя от страничните врати — обясних аз.
— Ама и вие, амбъритите, си падате доста потайни — каза Корал.
— Навик. Колкото по-малко хора знаят какво правиш, толкова по-добре.
— От какво се боите?
— Точно сега от цял куп неща. Не ми се ще да прекараме този прекрасен ден в изброяване.
Тя поклати глава с изражение, което представляваше, както ми се стори, смесица от отвращение и страхопочитание.
— Значи това, което говорят за вас е истина. Казват, че любовните ви интриги са толкова заплетени, че ви се налага да си водите дневник, за да не объркате имената.
— Де да беше така — отвърнах й аз. — Напоследък животът е толкова напрегнат, че не ми остава време дори да се усмихна като хората, камо ли да подхвана нещо по-сериозно.
— О-о — каза тя и се изчерви. В очите й се четеше ненатрапчиво любопитство.
— Някой друг път — казах аз, изпреварвайки следващия й въпрос, и се засмях малко насилено. После заметнах наметалото си и махнах за поздрав на един от стражите.
Корал кимна и смени дипломатично темата.
— Предполагам, че есента не е най-подходящият сезон, за да може човек да добие представа за великолепието на вашите прочути градини.
— Да, така е — казах аз. — Може би само японската градина на Бенедикт е все още почти непроменена. Бихме могли да изпием там по чаша чай в някой от следващите дни, но сега ви предлагам да слезем до града.
— С удоволствие.
Пътьом казах на един от стражите да предаде на иконома на двореца, че отиваме до града и не сме сигурни кога точно ще се върнем. Преживелиците в „При Кървавия Бил“ ме бяха научили да оставям подобни съобщения — за всеки случай.
Листата шумоляха под краката ни, докато вървяхме по една от алеите към страничната порта. Слънцето грееше ярко над нас, а по небето се виждаха само няколко малки перести облачета. Ято чернокрили птици се бе устремило на юг към океана.
— При нас сигурно вече е паднал сняг — каза Корал.
— Оттук преминава топло въздушно течение и това удължава дните на есента — обясних аз. Жерар ми бе споменал за нещо такова преди време. — Като цяло климатът е по-мек от други места със същата географска ширина.
— Сигурно пътувате доста?
— Дори повече, отколкото ми се иска, особено напоследък.
— По работа или за удоволствие? — попита тя, докато преминавахме през охраняваната порта.
— Определено не за удоволствие — отговорих аз.
После я хванах под ръка и я поведох към града.
Скоро достигнахме до един от по-цивилизованите квартали и поехме по главната улица. Аз й показвах забележителностите, както и къщите на благородниците. Подминахме посолството на Бегма, но тя не пожела да се отбие там, а само ми обясни, че ще й се наложи да го стори, преди да отпътува от Амбър. За сметка на това не пропуснахме нито един магазин. Корал изпрати сметката за покупките си в посолството, а пакетите — в двореца.