— Татко ми обеща да посетим заедно магазините, но сигурно вече е забравил — обясни тя. — Е, като го уведомят от посолството, ще си спомни.
Разходихме се из занаятчийския квартал и поседнахме на едно улично бистро, за да изпием по чаша кафе. Бях започнал да й разказвам анекдот за един от амбърските големци, който премина край нас, яхнал породистия си жребец, когато усетих, че някой се опитва да се свърже с мен чрез Картите. Изчаках няколко секунди, импулсът се усили, но въпреки това не придоби конкретна форма. Усетих ръката на Корал на рамото си.
— Има ли нещо? — попита тя.
Насочих съзнанието си към другия край на импулса, за да улесня контакта, но усетил това, другият бързо се оттегли. Все пак това не беше онова странно, проникващо любопитство, което бях усетил, когато Маскираният се свърза с мен в апартамента на Флора в Сан Франциско. Може би някой се опитваше да се свърже с мен, но нещо му пречеше да осъществи контакта. Раняване или пък…
— Люк? — казах аз. — Ти ли си?
Но отговор не последва и импулсът започна да отслабва, докато накрая се изгуби съвсем.
— Добре ли сте? — попита Корал.
— Да, нищо ми няма. Просто някой се опита да се свърже с мен, но после размисли.
— Да се свърже ли? О-о, искате да кажете чрез онези Карти?
— Да.
— Но вие казахте „Люк“… Доколкото си спомням, никой от вашето семейство…
— Може би го познавате като Риналдо, Принц на Кашфа.
Тя се засмя.
— Рини? Разбира се, че го познавам. Той никак не обича да го наричам Рини…
— Значи наистина го познавате? Искам да кажа, лично?
— Да — отговори Корал, — макар да не съм го виждала от доста време. Кашфа е доста близо до Бегма. Понякога сме в приятелски отношения, друг път недотам. Нали разбирате — политика. Докато бях малка, връзките ни с Кашфа бяха в отлично състояние и двете кралства си обменяха пратеничества доста често. Като деца прекарвахме доста време заедно, докато траеха приемите.
— Какъв беше той в онези дни?
— Ами, беше едно едро, тромаво, червенокосо хлапе. Обичаше да се перчи — колко бил силен, колко бил бърз. Помня как веднъж почервеня от яд, защото го надбягах.
— Кого, Люк?
— Да. Аз бягам доста бързо.
— Очевидно.
— Както и да е, често ни водеше на разходки с лодка и на продължителни излети. Между другото, къде е той сега?
— Пийва си с един Червен Котарак.
— Моля?
— Дълга история.
— И все пак бих искала да я чуя. Доста се бях разтревожила за него, след като така се изгуби.
Хм… Зачудих се как бих могъл да изпълня желанието на премиерската щерка, без да издам някоя държавна тайна като например родствената връзка на Люк с кралското семейство на Амбър…
— Наскоро го плени един магьосник, който, изглежда, му е дал някакъв опиат, след което го е изпратил в един доста особен бар…
Останалите обяснения отнеха доста време, отчасти поради факта, че се наложи да й обясня кой е Луис Карол. После обещах да й изровя от библиотеката на двореца превода на „Алиса“ на тари. Когато привърших разказа си. Корал вече се смееше с глас.
— Но защо не го измъкнете оттам? — попита тя.
Ох. Нямаше как да й кажа, че Люк е изгубил способността си да пътува през Сенките.
— Ами, това е част от заклинанието. Докато трае действието на опита, той няма да може да използва магьосническите си умения. А без тях няма как да се измъкне от това място.
— Интересно — отбеляза тя. — Значи твърдите, че Люк е станал магьосник.
— Ъ-ъ… да — казах аз.
— И как е успял да се сдобие с тези способности? Като дете не му личеше да има подобна дарба.
— Магьосниците овладяват Умението по различни начини — обясних аз. — Но вие сигурно знаете това…
Изведнъж осъзнах, че тя е далеч по-умна, отколкото би могъл да си помисли човек, докато гледа усмихнатата й, невинна физиономия. Бях убеден, че се опитва да изкопчи от мен нещо за връзката между Люк и Лабиринта. Подобно признание би повело след себе си доста интересни заключения за родословното дърво на моя стар приятел. — Освен това, неговата майка — Джасра, също е нещо като магьосница.
— Наистина ли? Никога преди не бях чувала за това.
По дяволите! Нямаше да се измъкна лесно…
— Ами, доколкото знам, да.
— А баща му?
— Не знам почти нищо за него — отвърнах аз.