— Срещал ли сте се някога с него?
— Съвсем за кратко.
Ако продължавах така, скоро съвсем щях да се оплета в собствените си лъжи. Затова направих първото нещо, което ми дойде наум. На масата до стената зад Корал нямаше никой. Промърморих нужната дума и похабих едно от приготвените заклинания.
Масата подскочи, завъртя се във въздуха и се треска в стената. Шумотевицата, която успях да вдигна, се оказа наистина впечатляваща. Разнесоха се шумни възклицания и аз скочих на крака.
— Има ли пострадали? — попитах бързо и се огледах.
— Какво стана? — попита Корал.
— Някакъв необичаен порив на вятъра или нещо подобно — казах аз. — По-добре да се махаме оттук.
— Добре — каза тя, загледана в потрошената маса. — Не бих искала да се замеся в нещо неприятно.
Хвърлих няколко монети на нашата маса и тръгнах към изхода. През следващия половин час не спрях да бръщолевя за какво ли не, за да залича спомена от инцидента. Това явно изигра нужния ефект, защото тя не се опита нито веднъж да поднови прекъснатия в бистрото разговор.
Подбраният от мен маршрут ни отведе до „Западна Винарска“. Тъкмо се чудех дали да я заведа до пристанището, тъй като бе споменала на няколко пъти, че обича морето, когато тя спря и каза:
— Сега си спомних, че в билото на Колвир би трябвало да са изсечени стълби. Разказвали са ми, че навремето вашият баща се опитал да достигне по тях до двореца и да завладее Амбър.
Кимнах.
— Да, така е. Но това е било отдавна. Сега това стълбище почти не се използва, макар да е добро състояние.
— Бих искала да го видя.
— Така да бъде.
Край нас преминаха двама рицари, които носеха герба на Луела на наметалата си. Те ни поздравиха, преди да продължат по пътя си. Аз естествено се замислих дали са тръгнали по някаква задача, или изпълняват нареждането на Луела да ни държат под око. Като че ли нещо подобно бе хрумнало и на Корал, тъй като тя ме погледна въпросително. Свих рамене и продължих напред. Когато след малко се огледах отново, рицарите не се виждаха никакви.
По пътя си срещахме хора, облечени по най-различен начин, според областта, от която идваха. Около нас се носеха ароматите на множество непознати ястия. Докато се изкачвахме нагоре по хълма, спряхме на няколко пъти, за да похапнем различни вкусотии — питки с месо, кисело мляко, сладкиши. Само човек с невероятна воля или без никакъв апетит би устоял на изкушението.
Не можех да не забележа начина, по който Корал преодоляваше изпречилите се на пътя ни препятствия. Движенията й не бяха просто грациозни. В тях се забелязваше някаква особена готовност. Забелязах също, че тя хвърли няколко бързи погледа в посоката, от която бяхме дошли. Аз също погледнах натам, но не видях нищо необичайно. После на вратата на една къща, край която минавахме, неочаквано се появи някакъв мъж и ръката на Корал се стрелна към кинжала на колана й, но после също толкова бързо го пусна.
— Тук животът сякаш кипи непрекъснато — изкоментира тя малко по-късно.
— Така е. Да разбирам ли, че в Бегма всичко е по-спокойно?
— Определено.
— И човек спокойно може да се разхожда по улиците?
— О, да.
— А жените при вас получават ли военно обучение наравно с мъжете?
— Обикновено не. Защо?
— Просто ми беше интересно.
— Аз лично имам известни познания в изкуството на въоръжения и ръкопашния бой — каза Корал.
— Как така?
— Баща ми държеше на това. Твърдеше, че тъй като съм дъщеря на известен благородник, подобно обучение би могло да ми е от полза. Реших, че може и да е прав. Освен това, моят баща винаги е искал да има син.
— И сестра ви ли владее тези бойни умения?
— Не, баща ми не успя да я запали.
— Смятате ли да се занимавате с дипломация?
— Не. Преотстъпих тази амбиция на Найда.
— Тогава си търсите богат съпруг.
— Бракът е доста скучно занимание.
— Тогава какво?
— Може би ще ви кажа, но по-късно.
— Добре. Ако не се сетите сама, ще ви попитам отново.
Вървяхме на юг по главната улица. На „Крайна“ ни посрещна лек хладен ветрец. Пред нас се разкри гледка към океана — сиво-син, с поръбени с бяла пяна гребени на вълните. Над нас се рееха няколко морски птици и един доста мършав дракон.
Преминахме под Голямата Арка, застанахме на площадката в основата на стълбите и се загледахме надолу. Гледката от ръба беше наистина шеметна. Далеч под нас се виждаше самотният, песъчлив бряг, по който вълните на отлива бяха оставили бразди, подобни на бръчките по челото на старец. Тук вятърът беше доста по-силен, а миризмата на сол и морска вода — всепроникваща. Корал се отдръпна от ръба, но после отново пристъпи напред.