— Изглежда ми по-опасно, отколкото си го мислех — каза тя след известно време. — Може би човек привиква с гледката, когато тръгне нагоре.
— Не знам — отговорих аз.
— Никога ли не сте се изкачвал оттук?
— Не. Досега не ми се е налагало.
— Мислех си, че свързвате това място с фатална битка, водена тук от баща ви.
Свих рамене.
— Моите пристъпи на сантименталност приемат по-различна форма.
Тя се усмихна.
— Нека да слезем до плажа. Моля ви.
— Разбира се — казах аз и тръгнах надолу.
Към брега водеха широки стъпала, които продължаваха до друга площадка на около десет метра по-долу, откъдето започваше друго, далеч по-стръмно и тясно стълбище. Добре поне, че стъпалата му не бяха мокри и хлъзгави. Още по-ниско следваше ново разширение, по което спокойно можеха да се разминат няколко души. Засега вървяхме един след друг и Корал неусетно се бе откъснала от мен с няколко крачки, което леко ме подразни.
— Няма да е зле да мина пред вас — казах аз.
— Защо?
— За да ви хвана, ако се подхлъзнете.
— Не се безпокойте, няма да се подхлъзна.
Реших, че не си струва да споря и затова я оставих да води.
Стълбите се виеха зигзагообразно, следвайки контурите на склона. Вятърът тук беше далеч по-силен и се опитвахме да се движим възможно най-плътно до скалната стена. Но дори времето да беше далеч по-добро, едва ли щяхме да се престрашим да вървим по ръба на стълбата, тъй като до самия край не се виждаше и намек за някакъв парапет. На някои места преминавахме под скални навеси, но през по-голямата част от пътя се чувствахме абсолютно незащитени. Изругавах тихо всеки път, когато вятърът замиташе наметалото върху лицето ми. Колко мъдро от страна на местните жители, че не си падат по историческите забележителности на Амбър. Корал поддържаше доста добро темпо и на няколко пъти ми се наложи да ускоря крачка, за да не изостана значително. Искрено се надявах някой от по-стръмните участъци, които изникваха пред погледа ни, да я стресне достатъчно, за да пожелае да се върнем. Нищо подобно. Тя дори не спираше на малките площадки, предхождащи всеки следващ завой.
Започнах сериозно да се задъхвам. Всеки път, когато погледнех надолу, си спомнях за авантюрата на баща си. Ей Богу, не бих опитал нещо подобно. Не и преди да съм изчерпал всички останали възможности. Започнах да се чудя колко всъщност е дълга цялата стълба…
Когато най-после достигнахме финалното разширение, аз побързах, за да се изравня с Корал. Но малко преди да я достигна, се препънах в една издатина на стъпалото. Нищо чак толкова страшно — просто залитнах малко по-силно, но успях бързо да се протегна и да се опра на скалата. Това, което истински ме изуми, беше реакцията на Корал. Дочула шума от моето спъване, тя се плъзна ловко встрани, успя да ме хване за ръката, докато преминавах край нея, и ме отклони към скалната стена. Всичко това без дори да се обърне назад.
— Спокойно — казах аз, след като издишах рязко. — Нищо ми няма.
Корал пооправи дрехите си и каза:
— Чух как…
— Разбирам. Просто се препънах в една издатина. Това е всичко.
— Нямаше как да разбера, че е така.
— Всичко е наред. Благодаря ви.
Продължихме надолу един до друг, но нещо се беше променило. В главата ми се оформи ново подозрение, което никак не ми се понрави. Въпреки това не можех просто да му махна с ръка, поне не веднага. Ставаше въпрос за нещо твърде сериозно.
— Да бъдеш или не — това е въпросът — казах аз отчетливо.
Корал ме погледа учудено.
— Моля? Не разбрах какво каза…
— Казах, че е чудесно човек да се разхожда в ден като този с толкова красива дама.
Тя се изчерви леко.
— А… на какъв език го казахте?
— На английски — отговорих аз.
— Никога не бях го чувала досега. Но нали вече ви споменах за това, когато говорехме за „Алиса“?
— Знам. Приемете го като проява на ексцентричност — казах аз.
Пяната на вълните се оттегляше бавно по песъчливия, набразден бряг, а птиците се спускаха с крясък, за да проверят какво е изхвърлила водата. Навътре в морето се виждаха малки плавателни съдове с развети платна. Далеч на югоизток потръпваше бледата завеса на дъжда. Вятърът се беше поусмирил, но продължаваше да подмята леко наметалата ни.
Продължихме по широките стълби, без да кажем нито дума повече чак докато стъпихме на плажа.
— Пристанището е в тази посока — казах аз, сочейки на запад. — А това там е параклис — добавих след това и й показах мрачната постройка, в която се бе състояла погребалната служба на Кейн и където моряците понякога се отбиват, за да се помолят за успешното си завръщане.