Корал погледна и в двете посоки, а после също назад и нагоре.
— Някакви хора са тръгнали надолу — отбеляза тя.
Аз също погледнах назад и забелязах три фигури на върха на стълбата. Засега те само стояха там, като че ли бяха дошли, за да се насладят на панорамата. Нито един от тримата не бе облечен в цветовете на Луела…
— Още трима почитатели на красивите гледки — казах.
Корал ги погледа още известно време и после се обърна отново към мен.
— Няма ли пещери по билото? — попита тя.
— Ето там — отговорих й аз и посочих вдясно с глава. — При това не една или две. От време на време в тях дори се загубва по някой. Част от тях са доста красиви, други са мрачни и дълбоки, а трети представляват просто плитки ниши.
— Бих искала да ги видя.
— Лесна работа. Да вървим.
И аз тръгнах. Хората на върха все още не бяха помръднали. Те стояха все така загледани в морето. Едва ли бяха контрабандисти. Едва ли биха избрали точно това място, при това посред бял ден. И все пак бях доволен от факта, че бдителността ми значително се е увеличила. Обектът на моите най-сериозни настоящи подозрения вървеше точно зад мен — подритваше изхвърлени на брега клони, събираше интересни камъчета, смееше се…
После Корал хвана ръката ми й каза:
— Благодаря ви, че ме доведохте тук. Отдавна не се бях забавлявала толкова добре.
— О, няма защо. Същото важи и за мен.
Тази лъжа ме накара да изпитам леки угризения, но ако пък се окажеше, че съм се съмнявал напразно, всичко щеше да си дойде по местата.
— С радост бих живяла в Амбър — заяви Корал няколко минути по-късно.
— Аз също — отвърнах аз. — Все не успявам да се задържа тук достатъчно дълго.
— Нима?
— Като че ли пропуснах да ви обясня точно колко време съм прекарал на сянката Земя… — започнах аз и преди да съм се усетил, вече й разказвах за неща, които не бях възнамерявал да й кажа. Обикновено не съм чак толкова словоохотлив. Чак след това осъзнах, че ми се е искало да поговоря с някого. Компанията на един приятелски настроен слушател ме накара да се почувствам така добре, както не бях се усещал от доста време. Не знам защо реших да й разкажа и за баща си — човека, когото почти не познавах. Заразправях й за неговите премеждия, за дилемите, пред които е бил изправен, както и за всичко останало, което бях чул от самия него…
— Ето това са част от пещерите — казах след това, сякаш за да сложа край на проточилия се монолог.
Корал понечи да каже нещо — може би във връзка с моя разказ, но аз бързо добавих:
— Досега съм ги виждал само веднъж.
Тя долови настроението ми и просто каза:
— Бих искала да вляза в някоя от тях.
Кимнах. Това идеално пасваше на моя план.
Избрах третата поред. Входът й беше по-голям от тези на първите две.
— Нека влезем в тази. Изглежда ми по-добре осветена от останалите — обясних аз.
Не след дълго се озовахме сред сумрачния хлад на пещерата. В началото подът беше покрит с пясък, но скоро се превърна в грапава каменна плоча. Височината на тавана се промени на няколко пъти. След един ляв завой се озовахме в коридора на съседна пещера. Единият край на пасажа завършваше със светъл кръг, а другият тънеше в мрак. Явно тази пещера се простираше навътре в планината. От това място до нас все още достигаше шумът на вълните.
— Тези пещери ми се струват доста дълбоки — каза Корал.
— Така е — отвърнах й аз. — Коридорите им са истински лабиринт. Аз не бих отишъл прекалено навътре без карта и фенер, а доколкото знам, направените карти са доста непълни.
— Докъде ли стигат? — полюбопитства Корал.
— Не знам.
— До подземията на двореца?
— Може би — казах аз, припомняйки си многобройните мрачни тунели, които бях видял, преди да стигна до Лабиринта. — Не е изключено да се обединяват в по-големи пещери.
— А как изглеждат подземията?
— Подземията на двореца ли? Просторни и мрачни, нищо особено.
— Искам да ги видя.
— Защо?
— Защото Лабиринтът е там. Сигурно гледката е доста зрелищна.
— Не е кой знае какво. Просто тлеещи й искрящи очертания в мрака.
— Как можете да кажете нещо подобно, след като сте преминал по него?
— Това определено не ме накара да го заобичам.
— Мислех си, че след като го прекоси, човек развива някаква дълбока привързаност към него.
Смехът ми отекна в празната галерия на пещерата.
— О, щом се озовах на него, тутакси разбрах, че имам само един избор — да вървя напред. Но определено не усетих някакво единение. Просто бях изплашен. Както вече казах — не си падам особено по него.
— Странно.
— Не мисля. Той е като морето или като небето нощем — голям, могъщ и красив, но едновременно с това плашещ. Лабиринтът е като всяка първична сила — никога не можеш да го покориш напълно.