— Какво е станало с теб? — попитах аз.
— Едно от зомбитата ме рани с кинжала си, докато падаше — каза Джърт. — Твоето заклинание прогони духовете, които движеха телата им.
Точно така… Значи заклинанието ми все пак не бе отишло на вятъра…
— Корал, добре ли сте?
— Да — отвърна ми тя, — но не разбирам…
— После — казах аз.
Нямаше смисъл да го питам откъде са раните по главата му. Едва ли щях да забравя скоро среднощната си схватка с върколака. Ако тогава не бях успял да подпаля козината му в загасващия огън, не се знаеше кой от двама ни би изглеждал по-зле сега.
— Джърт — започнах аз, — знам, че станах причина за повечето от нараняванията ти, но е крайно време да разбереш, че сам си си виновен.
Той се изсмя дрезгаво.
— Това, че баща ти ме осинови, е голяма чест за мен, но всичко свършва дотук. Аз дори научих за това съвсем наскоро.
— Лъжец! — изсъска Джърт. — Успял си да го излъжеш по някакъв начин, за да ни изпревариш в списъка на наследниците.
— Ти си откачил — казах аз. — Шансовете ни за трона са толкова нищожни, че това не променя абсолютно нищо.
— Не става въпрос за трона, глупак такъв! Става въпрос за семейната чест! Баща ни е тежко болен!
— Ужасно съжалявам. Никога не съм възнамерявал да се боря за наследството. Освен това Мандор е първородният син.
— Но сега ти си след него.
— Вината за това не е моя. Хайде, знаеш добре, че никога няма да наследя тази титла!
Джърт с мъка се изправи и аз забелязах многоцветния ореол, който се бе появил по контурите на неговата фигура.
— Това не е истинската причина — продължих. — Ти никога не си ме харесвал, но не завещанието те е накарало да дойдеш чак дотук. Криеш нещо от мен. Апропо, на теб дължа посещението на Огнения ангел, нали?
— Намерил те е толкова бързо? — каза той учудено. — Не бях сигурен дали въобще си струваше труда. Но… какво стана с него?
— Убих го.
— Върви ти. Прекалено голям късметлия си — изръмжа Джърт.
— Какво искаш от мен? Нека приключим с това веднъж завинаги.
— Добре. Ти предаде човека, когото обичам, и ще платиш с живота си.
— За кого говориш? Не разбирам.
Джърт най-неочаквано се ухили.
— Ще разбереш — каза той. — В последните мигове от живота си.
— Голямо чакане ми се пише тогава — отвърнах аз. — Нещо не те бива особено но тази част. Защо просто не ми кажеш всичко още сега? Така ще спестиш и на двама ни цял куп неприятности.
Той се изсмя, а ореолът заблестя още по-силно. Тутакси разбрах какво ще последва, но вече беше твърде късно, за да направя нещо.
— По-скоро, отколкото би могъл да предположиш — каза Джърт, — ще притежавам сила, с каквато не си се сблъсквал досега.
— Но ще си останеш същия дървеняк — уточних аз.
Думите ми бяха отправени едновременно към Джърт и към оня, който се канеше да го прехвърли при себе си всеки миг…
— Това си ти, Маскирани, нали? Можещ да си го прибереш. Но не ми го пращай още веднъж, само за да видиш как ще се провали за пореден път. Само ми дай знак, че това е твое дело и аз ще те навестя лично, при това много скоро.
Джърт отвори уста, за да изтърси още нещо, но образът му избледня, преди да бе произнесъл и дума. Миг след това нещо се понесе към мен. Нямаше нужда да се опитвам да го избегна, но рефлексът изпревари мислите ми.
На пода, върху двата гниещи трупа и кутрето на Джърт, се посипа пищен букет от червени рози. Досущ като в песните.
ГЛАВА 5
Повървяхме известно време по плажа, запътени към пристанището, и накрая Корал не издържа:
— Нима подобни случки са нещо нормално в Амбър?
— О, това не е нищо. Имате късмет, че сега времената са по-спокойни.
— Бих искала да ми обясните за какво беше всичко това. Стига да нямате нищо против, разбира се.
— Права сте, дължа ви обяснение — съгласих се аз. — Най-вече, защото не бях съвсем нрав в отношението си към вас.
— Значи това не беше шега?
— Не.
— Слушам ви тогава. Наистина ми е любопитно.
— Историята е доста дълга… — започнах аз.
Корал погледна към пристанището и след това каза:
— Разходката ни явно също няма да е кратка.
— …Освен това сте дъщеря на премиера на Бегма. Едва ли е нужно да ви напомням колко деликатни са в момента взаимоотношенията между Амбър и вашето кралство.
— За какво намеквате?
— Сведенията за някои от събитията, които се случиха напоследък, биха могли да минат за поверителна информация.
Корал спря и сложи ръка на рамото ми. После ме погледна право в очите.
— Аз умея да мълча, когато се наложи — каза тя. — Нека не забравяме, че вие знаете моята тайна.