Малко след това над него се появи усмивката на Котарака.
— Мъртъв страхотоужасен Бандерснач — заяви усмивката.
После се понесе към мен, а около нея постепенно се появи и останалата част от Котарака.
— Това беше заклинание за спиране на сърцето, ако се не лъжа? — полюбопитства той.
— Като че ли да — казах аз. — Реагирах инстинктивно. Да, сега си спомних. Бях си го приготвил за всеки случай.
— Така си и знаех — отбеляза Котаракът. — Надуших нещо магическо в този купон.
Пред очите ми отново се появи образът на Логрус и в съзнанието ми сякаш светна една малка сигнална лампичка. Магия! Точно така!
Аз — Мерлин, син на Коруин — наистина съм магьосник. При това представител на магическа школа, която е почти непозната по онези места, които бях обитавал през последните няколко години. Моят приятел Лукас Рейнард — или по-скоро Принц Риналдо, престолонаследник на Кашфа — също е магьосник, но следва по-различна система. А Котаракът, явно доста сведущ по магическите въпроси, бе споменал — най-вероятно с пълно право — че причината да се, намираме тук се крие в някое заклинание. Защото единствено заклинание би могло да притъпи сетивата и уменията ми до такава степен. Силите, които властваха тук, бяха предизвикали у мен нещо като временен магически далтонизъм.
Докато съзнанието ми изпълняваше тези заплетени мисловни лупинги, в бара влязоха конете и войниците на Краля. Войниците привързаха мъртвия Бандерснач към конете и те бързо го извлякоха навън. В това време Хъмпти отскочи до едното място. Когато се върна, установи, че ще му е трудно да се покатери отново върху високия стол и затова подвикна на хората на Краля да му помогнат, но те и без друго бяха твърде заети с разчистването на терена и не му обърнаха никакво внимание.
Малко след това пристигна и Люк, ухилен до ушите.
— Значи така изглеждал пустият му Бандерснач — каза той. — Сега ако вземе да се отбие и някое Джаберуоки…
— Ш-шш! — предупреди го Котаракът. — Сигурно и то е някъде на стената и се ослушва. Защо ти е притрябвало да го викаш? Ще вземе да се довлече с гръм и трясък през гората и да ти сръфа задника! Забрави ли за „челюстите, що захапват“ и „ноктите, които ще те сграбчат“? Не си търси бел…
Котаракът погледна към стената и после изчезна и се появи няколко пъти с шеметна бързина.
— Просто си спомних за илюстрациите на Тенил — уточни Люк.
Котаракът се материализира в далечния край на бара, обърна на един дъх бирата на Шапкаря и каза с напевен глас:
— Но чувам аз гъргорене наблизо и виждам огнените му очи там вляво.
Погледнах към стенописа и също забелязах „огнените очи“ и чух специфичния звук.
— Това не означава, че непременно си имаме работа с някое Джаберуоки — заяви Люк.
Котаракът се пресегна към един от най-горните рафтове на бара и измъкна измежду бутилките някакъв странен предмет, който проблесна на оскъдната светлина. После го постави на барплота и го плъзна към нас. Предметът спря точно пред Люк.
— Ворпълския Меч недей забравя, туй само мога да ти кажа.
Люк се засмя, а аз вперих поглед в странното оръжие, което бе изковано сякаш от крилца на пеперуда и лунни лъчи.
Чух отново онова гъргорене.
— И хич не се помайвай, глупаво замислен! — добави Котаракът, допи бирата на Хъмпти и изчезна.
Люк продължи да се хили и само подаде халбата си, за да я напълнят отново. Аз глупаво замислен, се помайвах. Заклинанието, което използвах, за да убия Бандерснача, бе тласнало съзнанието ми в обичайните релси. Като че ли всичко бе започнало да си идва по-местата. Отдадох това и на образа на Логрус, когото бях мернал за броени секунди. Призовах го отново.
Знакът на Хаоса изникна пред мен и запулсира. Този път не му позволих да си отиде. Сякаш студен вятър продуха мозъка ми. Разпръснатите парченца на спомените ми започнаха да се сливат в едно цяло. Точно така…
Гъргоренето ставаше все по-еилно и аз видях как Джаберуоки се плъзна между дърветата. Очите му блестяха като театрални прожектори, а ноктите му за сграбчване и зъбите му за захапване бяха наистина в изобилие…
Не, не това беше най-важното в момента, тъй като току-що бях разбрал какво точно става с нас, защо точно с нас и кой е отговорен за това.
Наведох се към Люк и му прошепнах:
— Имаме си проблем, стари ми друже.
Той се обърна към мен и попита:
— Какво имаш предвид?
Ние, амбъритите, сме надарени с невероятна физическа сила, което означава, че ударите ни са тежички и трябва да ги използваме само в крайни случаи.